Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

В Лагос беше късен следобед, когато успях да се свържа с него на мобилния му телефон.

— Карл, обажда се Алекс Крос. Звъня ти от Вашингтон. Какво ще кажеш да те помоля първо за услугата, а после да си побъбрим?

— Звучи добре, Алекс, само че без бъбренето, ако не възразяваш. Какво мога да направя за теб? — Това бе една от причините, поради които харесвах Карл: имахме еднакъв стил на работа.

— Разполагам с пръстов отпечатък във връзка с убийство. Два смъртоносни изстрела от двеста и петдесет метра разстояние. Човекът очевидно е добре обучен и разполага с подходящо снаряжение. Чудех се дали няма нещо общо с военните.

— Нека позная, Алекс. Искаш спешна справка от цивилната база данни.

— Нещо такова — отговорих.

— Да, добре. Ще проверя в Информационната система за криминално правосъдие — съгласи се той. — Не би трябвало да отнеме много време.

Тази информационна система за криминално правосъдие е част от ФБР и е базирана в Кларксбърг, Западна Вирджиния. Намирах се в една от онези смахнати ситуации, когато звъниш до другия край на света, за да получиш достъп до нещо, което се намира съвсем близо до теб. Нямаше да ми е за пръв път.

След по-малко от два часа Карл се обади с обезсърчителни новини.

— Твоето момче не е от американската армия, Алекс. Не е и от ФБР, нито от Тайните служби. Надявам се, че не възразяваш, но проверих и в Автоматичната биометрична идентификационна система на Отбраната, така и така се бях захванал. Никога не е бил арестуван от американските въоръжени сили и не е чуждестранен поданик, който някога е имал достъп до някоя от нашите бази. Не знам дали това ти е от полза, или не.

— Помогна ми да отсея някои от очевидните възможности. Благодаря, Карл. Ако имаш път към Вашингтон…

— Питиета и прочее, разбира се. Очаквам го с нетърпение. Пази се, Алекс.

Следващото ми обаждане беше до Сампсън, за да споделя новината, ако изобщо можеше да се нарече новина.

— Не се тревожи, захарче, едва сега започваме — каза той. — Може този отпечатък да няма нищо общо със стрелеца. Онази нощ на местопрестъплението гъмжеше от наши хора. Готов съм да се обзаложа, че не всички са носили ръкавици.

— Да — съгласих се аз, но в съзнанието ми вече си проправяше път една коренно различна версия. — Джон, ами ако този отпечатък е именно на стрелеца и той е искал да го открием? Може това да му дава спокойствието, че ще си губим времето в лабораторни анализи и издирване…

— О, не, човече. Не, не, не. — Сампсън веднага усети какво се опитвам да му кажа.

— И може би това му дава сигурността, от която се нуждае — когато дойде моментът да го направи отново.

Същия следобед чаках Бри пред „Пен Бранч“, когато излезе от работа. Нямах търпение да я видя и когато тя най-после напусна сградата, на лицето ми цъфна широка усмивка.

— Каква приятна изненада — каза тя и ме целуна. Вече дори не се опитвахме да си налагаме ограничения за тези неща в работна обстановка. — На какво дължа това удоволствие? Истинско угощение .

— Без въпроси — отвърнах аз и любезно й отворих вратата на колата. — Искам да ти покажа нещо.

Планирах това от известно време и макар че работата отново започваше да се трупа на камари, нямах никакво намерение да се отказвам от идеята си. Поехме по „Норт Капитъл стрийт“ в посока към „Мичиган“, а после свърнахме към Католическия университет, където паркирах.

— Хм… Алекс? — Бри се втренчи през предното стъкло и дори погледна нагоре. — Когато говорихме за малка сватба, май трябваше да бъда по-конкретна.

Базиликата на Националния храм „Непорочно зачатие“ е една от десетте най-големи църкви в света и — според мен — най-красивата във Вашингтон, а може би и в цялата страна.

— Не се тревожи — казах. — Просто минаваме оттук. Хайде.

— Добре, Алекс. Надявам се да е така.

Римско-византийската архитектура на храма е изумителна, но в същото време атмосферата вътре е невероятно спокойна. Високите арки те карат да се чувстваш миниатюрен, а милионите малки златни мозаечни плочици в произведенията на изкуството изпълват всеки ъгъл с една особена кехлибарена светлина, каквато не съм виждал никъде другаде.

Улових ръката на Бри и я поведох по едната от страничните пътеки, през напречния неф към по-широкото пространство в дъното. Отзад е оградено с редица сводести прозорци със стъклописи, а по цялата си дължина отпред е отворено към катедралата.

— Бри, може ли да видя пръстена ти? — попитах.