Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Мич, както винаги, стоеше плътно до него, клатеше глава и нервно потропваше с крак. Така изглеждаше като всички останали откачалки, които наричаха това място свой дом — в което нямаше нищо лошо, стига да си държеше устата затворена.

— Не говори с никого — припомни му Дени, когато нахълтаха като армия от зомбита в общото спално помещение. — Просто дръж главата си наведена и се опитай да поспиш.

— Няма да кажа нищо, Дени, обаче знаеш ли какво? Точно в момента с радост бих сръбнал малко „Джим Бийм“.

— Партито започва утре, Мичи. Обещавам.

Дени настани Мич на долното легло за разнообразие, а горното взе за себе си, за да държи нещата под око като от гнездо на птица.

Естествено, малко след угасянето на лампите Мич отново се изправи. Сега пък какво?

— Къде отиваш, човече? — прошепна той.

— Трябва да пикая. Веднага се връщам.

Това, което Дени изпитваше, не беше параноя, а просто свръхпредпазливост. Той се надигна в леглото си и изчака около минута, после тръгна след Мич за всеки случай.

В коридора беше тихо. Някога това място е било училище и първоначалната цел на гардеробчетата е била да съхранява кутиите за обяд на децата, раниците им и какво ли още не. Сега възрастните хора ги използваха, за да прибират вътре всичко, което притежаваха на този свят.

А колко прецакан беше този свят! В това нямаше никакво съмнение.

Когато Дени стигна до банята, откри всички душове пуснати, а никой не се къпеше. Лош знак. Много лош знак.

Той зави покрай ъгъла, където се намираха умивалниците, и видя как двама мъже притискат Мич до стената. Разпозна ги веднага: Тайрън Питърс и Козмо Лантман — Коз. Двамата принадлежаха към онзи тип отрепки, заради които почтени хора предпочитаха да спят на улицата, отколкото да поемат риска да пренощуват в някой от тези приюти. Джобовете на Мич бяха обърнати, а на плочките около краката му все още се въргаляха няколко дребни монети.

— Какъв е проблемът тук? — попита Дени.

— Няма проблем. — Тайрън дори не се обърна да го погледне. — А сега се омитай!

— Не смятам да се омитам.

Това привлече интереса на Козмо. Той изгледа Дени и тръгна към него. Ръцете му изглеждаха празни, но очевидно криеше нещо между пръстите си.

— Искаш да се включиш? Добре, в играта си. — Той стисна гърлото на Дени с палеца и показалеца си, вдигна във въздуха нож със сърпообразно острие и го доближи до носа му. — Да видим какъв ще е твоят принос…

Ръката на Дени светкавично стисна китката на нападателя и я усука на почти триста и шейсет градуса. Козмо се преви надве, за да предпази костта си от счупване. Оттам нататък за Дени беше лесно като детска игра да намушка Козмо със собствения му нож — три пъти в задника, просто като предупреждение. Също толкова лесно би било да го наръга в корема. Козмо вече лежеше на пода и кръвта му се лееше по плочките.

Междувременно Мич не си губеше времето. Той обви ръце около кръста на далеч по-едрия от него Тайрън и го избута до отсрещната стена. Тайрън стовари в лицето му два бързи юмрука — и от носа на Мич бликна кръв, — но като същински глупак остави собствената си челюст незащитена. Мич видя това, удари го с опакото на ръката си и Тайрън политна назад. Дени ловко го улови във въздуха и го завъртя така, че лицето му да удари ръба на мивката преди приземяването. Няколко зъба изтракаха в умивалника, а по мръсния порцелан се размаза плътно червено петно.

Двамата ветерани прибраха обратно парите на Мич, както и всичко друго, което можеше да се вземе от Тайрън и Козмо. После Дени улови нападателите им за краката и ги завлече до кабинките с душовете.

— Тези глупаци не знаят с кого си имат работа! — ухили се Мич, когато излязоха в коридора. Очите му буквално грееха въпреки кръвта, която шуртеше надолу към брадичката и капеше върху ризата му.

— Аха, но нека си останат в неведение — каза Дени. Неговото желание бе да ги забележат в приюта тази вечер, но всички вече спяха, така че нямаше какво повече да направят по въпроса. Мисията им беше изпълнена.

— Знаеш ли какво? Събери си нещата и да вървим да ти вземем онази бутилка „Джим Бийм“.

Като много от своите полицейски събратя, агентът от ФБР Стивън Малиновски беше разведен. Живееше сам — с изключение на всеки втори уикенд и един месец през лятото, когато го посещаваха дъщерите му — в малко ранчо с прилична фасада и жалък интериор в Хаятсвил, Мериленд.

Нямаше много неща, които да го задържат у дома, затова и онази нощ се прибра малко след единайсет и половина. Когато слезе от рейндж роувъра, по походката му си личеше, че бе изпил поне няколко бири, плюс няколко чашки твърд алкохол, но не беше пиян. По-скоро приятно подпийнал, като след събиране с приятели.