Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Откраднах си една курабийка — много вкусна, с лек дъх на канела в шоколада — и събух обувките си, преди да се промъкна на горния етаж.

В коридора забелязах, че лампата в стаята на Али все още свети. Когато надникнах вътре, Бри спеше до леглото. Али имаше лека температура и тя бе довлякла древния кожен фотьойл — с основна функция на закачалка за неизгладено пране — от нашата спалня.

На скута й лежеше отворена книга от библиотеката — „Мишката и мотоциклетът“.

Челото на Али беше хладно, но той бе изритал настрана завивката си. Трък, мечето му, лежеше с главата надолу върху пода. Завих ги отново — и мечето, и момчето.

Когато се опитах да взема книгата от Бри, пръстите й се впиха в корицата.

— И те живели щастливо до края на дните си — прошепнах аз в ухото й.

Тя се усмихна, но не се събуди, сякаш се бях промъкнал в съня й. Това ми се стори добра идея, затова я взех на ръце и я отнесох обратно в леглото ни.

Изкуших се да сваля долнището на пижамата й, тениската и всичко останало, но тя изглеждаше толкова красива и спокойна точно по този начин, че сърце не ми даде да променям каквото и да било. Вместо това легнах до нея и известно време просто я гледах как спи. Много приятно занимание.

Мислите ми неизбежно се насочиха към случая и към всичко онова, което бях видял.

Беше невъзможно да не се сетя за онези мрачни дни през 2002 г., когато за последен път бях видял с очите си подобна гледка. Думата „снайпер“ все още жегва дълбоко много хора, в това число и мен самия. От друга страна, тук имаше някои дребни, плашещи разлики, съдейки по уменията на този стрелец. Струваше ми се много по-добре планирано. После, слава богу, заспах. Броейки трупове вместо овце обаче.

Когато в 05:30 слязох в кухнята, мама Нана вече беше разтворила „Уошингтън Поуст“ върху масата за хранене. Новината за случая заемаше първа страница, точно над сгъвката: „Снайперист убиец отнема два живота в центъра на града“.

Тя чукна два пъти по заглавието с кокалестия си пръст, сякаш бих могъл да го пропусна.

— Не казвам, че някой, без значение колко е алчен, заслужава да умре — заяви тя без заобикалки. — Това е просто ужасно. Но тези двама мъже не са били ангели, Алекс. Много хора ще останат доволни от тази новина, а на теб ще ти се наложи да се примириш с това.

— Добро утро и на теб.

Наведох се да я целуна по бузата и инстинктивно докоснах чашата с чай пред нея. Студената чаша бе знак, че е будна отдавна. Не обичам да мърморя и да натяквам, но искам да съм сигурен, че си почива достатъчно, особено след прекарания инфаркт. Нана изглежда силна, но все пак е прехвърлила деветдесет.

Налях си кафе и седнах да прегледам набързо вестника. Винаги искам да знам какво би могъл да прочете един убиец за себе си. Историята беше изопачена, няколко важни подробности бяха неверни. Никога не обръщам внимание, когато предполагаемо умни хора пишат идиотски неща — пред мен стоеше поредният пример за новина, която трябваше да бъде игнорирана.

— Това просто е една голяма мошеническа игра — продължи Нана с видим ентусиазъм. — Някой бива заловен с ръка в буркана за сладки, а всички ние се преструваме, че престъпници са само онези, за които чуваме, че са такива. Да не мислиш, че конгресменът е единственият човек във Вашингтон, който някога е вземал подкуп?

Разлистих вестника до двадесета страница, където следваше продължението на историята.

— Ужасно е човек да изгуби оптимизма си, Нана.

— Не се заяждай с мен толкова рано сутринта — каза тя. — Освен това аз все още съм оптимист, просто за късмет гледам с широко отворени очи.

— А тези очи бяха ли широко отворени и през нощта? — небрежно попитах аз. Да разпитваш Нана относно здравето й, бе все едно да се опитваш да пуснеш зеленчуци в макароните със сирене на детето си. Трябва да действаш ловко и незабележимо, иначе си обречен на неуспех, а ти обикновено си обречен на неуспех така или иначе.

Както и очаквах, тя повиши тон, за да ми стане от ясно по-ясно, че думите ми са били чути, но ще бъдат пренебрегнати.

— Ето ти още една ценна мъдрост. Защо се случва така, че когато чуем за убити хора в този град, то жертвите винаги са или бедни и чернокожи, или богати и бели? Защо е така, Алекс?

— За жалост, този разговор изисква повече време, а аз не разполагам с такова точно тази сутрин — отвърнах аз и бутнах назад стола си.

Тя протегна ръка след мен.

— Къде отиваш толкова рано? Чакай да ти направя яйца… И къде отмъкна вестника ми?