Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Определено ставаше нещо. Нещо неприятно. Когато шефът иска среща, ти отиваш при него, а не обратното. Обърнах се на сто и осемдесет градуса и всички заедно се запътихме към асансьорите.

— Алекс, запознай се с Джим Хийкин. Джим е новият помощник-директор на дирекция „Разузнаване“ в Бюрото.

Здрависахме се.

— Чувал съм много за вас, детектив Крос. Загубата на ФБР се превърна в печалба за полицията, когато се върнахте тук на работа.

— Опа! — възкликнах. — Ласкателството никога не е добър знак.

Всички се засмяхме, но това беше истина. Много от новите началници в Бюрото обичат да разбутват нещата в началото просто за да уведомят околните за присъствието си. Въпросът бе: какво общо имаше новата работа на Хийкин с мен?

Щом се настанихме в просторния кабинет на Пъркинс на петия етаж, той заряза любезностите и мина по същество.

— Мога ли да приема, че си запознат с нашите ОРГ? — попита ме той.

— Оперативни разузнавателни групи — казах. — Никога не съм имал преки работни взаимоотношения с тях, но да, запознат съм. — ОРГ бяха създадени през 2003 г., за да разработват и да споделят разузнавателни „продукти“ с полицейските общности в съответните им юрисдикции. На хартия това изглеждаше добра идея, ала някои по-критично настроени хора я виждаха като откровено прехвърляне на отговорността върху местното криминално разследване след събитията от 11 септември.

— Както вероятно ти е известно — продължи Хийкин, — вашингтонската група контактува с всички полицейски подразделения в региона, в това число и с Главното управление на полицията. Това включва и Агенцията за национална сигурност, и оперативно-тактическите групи, и тайните служби, и за когото още се сетиш. Организираме месечни конферентни разговори, а после се надпреварваме с времето и реагираме според ситуацията, в зависимост от това къде е най-напечено. — Монологът му започваше да звучи като търговска презентация, а аз вече усещах какво точно продаваше. В общи линии полицейските началници представляват своите управления пред ОРГ — продължи той спокойната си, добре обмислена реч, — но ние бихме искали ти да поемеш тази функция за Главното полицейско управление на Вашингтон.

Погледнах към Пъркинс, но той сви рамене.

— Какво мога да кажа, Алекс? Аз просто съм твърде зает, дявол да го вземе.

— Не се оставяй да те заблуди каза Хийкин. — Преди да се свържа с твоя началник, говорих с директора на Бюрото, господин Бърнс. Единствено твоето име бе споменато и в двата разговора.

— Благодаря — казах. — Много мило, но тук се чувствам добре.

— Да, именно. Отдел „Тежки престъпления“ е идеално място за тази позиция. Ако не друго, поне ще направи работата ти по-лесна.

Това не беше предложение, осъзнах аз, а по-скоро назначение. Когато се върнах на служба в полицията, Пъркинс ми даде почти всичко, което поисках. Бях му длъжник, и двамата го знаехме, а той знаеше, че обичам да играя честно.

— Без промяна в названието на длъжността ми — казах. — Аз съм следовател, на първо място, а не някакъв администратор.

Пъркинс се ухили от стола зад бюрото си. Освен това изглеждаше така, сякаш е хвърлил товар от плещите си.

— Аз лично нямам нищо против. Тъкмо няма да се наложи да променям заплатата ти.

— И моите случаи ще бъдат с приоритет пред каквото и да било друго, с което ще ми се наложи да се занимавам?

— Не мисля, че това ще е проблем — каза Хийкин и се надигна от стола си. На вратата отново стисна ръката ми. — Поздравления, детективе. Изкачваш се нагоре.

Да — помислих си. — Независимо дали го искам, или не.

Дени водеше, а Мич го следваше, досущ като двойката мъж — дете в онази стара книга на Стайнбек „За мишките и хората“.

— Почти стигнахме, приятелче. Хайде.

Десетият етаж беше последен. Плексигласови плоскости покриваха отвор в стената с размери два на четири метра, а под краката им имаше само гол шперплат. Купчината палети до прозорците на Осемнайсета улица щяха да свършат добра работа като прикритие.

Дени постла на пода найлоново покривало, преди да оставят раниците си. После сложи ръка на рамото на Мич и посочи мястото, откъдето току-що бяха дошли.

Главният изход — каза, после се обърна на деветдесет градуса, с лице към друга врата. — Резервен изход.

Мич кимна по веднъж след всяка реплика.

— А ако се наложи да се разделим?

— Забърсваш оръжието, изхвърляш го и се чакаме при колата.