Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

Дени сви рамене и се облегна назад.

— Просто се наслаждавай на спокойствието и тишината, докато можеш, защото съвсем скоро ще станеш много известен. — Той издуха кръгче дим, после още едно, което премина през първото. — Готов ли си да бъдеш известен?

Мич гледаше през прозореца към две симпатични студентки с къси поли, които пресичаха паркинга. Коленете му продължаваха да се тресат.

— Готов съм да се захващам с тази работа, това ще ти кажа.

— Браво! Добро момче. И каква е мисията, Ричи?

— Да разчистим тази каша във Вашингтон, редовната реплика на политиците.

— Точно така. Те говорят за това…

— Но ние ще действаме . Без съмнение. Без съмнение.

Дени вдигна юмрук във въздуха, после запали двигателя и излезе от дългата алея на заден ход, за да огледа добре момичетата в гръб.

— Като се заговорихме за храна — каза той и Мич се засмя, — къде искаш да хапнем? Днес имаме кинти за харчене.

— „Тако Бел“, човече! — отвърна Мич, без дори да се замисли.

Дени включи рязко на скорост и потегли.

— Защо ли не съм изненадан?

Водещата история в живота ми напоследък е Бри — Бриана Стоун, известна още като Скалата в Главното полицейско управление на Вашингтон. И да, тя наистина е всичко това — стабилна, мъдра, прекрасна. Беше станала част от живота ми до такава степен, че вече не можех да си го представя без нея. За пръв път от много години насам се чувствах толкова балансиран и здравомислещ.

Е, сигурно имаше значение и това, че напоследък в отдел „Убийства“ цареше затишие. От време на време, като всеки полицай, се чудех кога ли върху главите ни ще се изсипе поредният тон тухли — образно казано, — но междувременно двамата е Бри се наслаждавахме на небивал двучасов обяд в четвъртък. Обикновено единствената възможност да се виждаме денем, са редките случаи, когато работим по едно и също убийство.

Седяхме в дъното на „Бенс Чили Боул“, до стената със снимки на знаменитости с автографи. „Бенс“ не е точно световната столица на романтиката, но във Вашингтон си е институция. Струва си да отидеш дотам дори само заради пушените им наденички.

— Знаеш ли как ни наричат в управлението напоследък? — попита Бри, след като преполови млечния си шейк с кафе. — Брилекс.

— Брилекс? Като Бранджелина? Това е ужасно !

Тя се засмя; просто не можеше да остане сериозна след реакцията ми.

— Казвам ти, ченгетата нямат никакво въображение.

— Хммм… — Нежно докоснах крака й под масата. Има и изключения, разбира се.

— Естествено.

На този етап се налагаше да спрем дотам, и то не само защото тоалетните в „Бенс Чили Боул“ не ми харесваха като вариант. Просто имахме важна работа, която трябваше да свършим същия ден.

След обяда тръгнахме бавно, хванати за ръце, по „Ю стрийт“ към бижутерийния магазин „Шарита Уилямс“. Шарита беше стара приятелка от гимназията и по случайност беше страхотен специалист по антични предмети.

Дузина миниатюрни звънчета изчуруликаха над главите ни, когато отворихме входната врата.

— Охо, приличате на същински влюбени гълъбчета — усмихна се Шарита зад щанда.

— Защото наистина сме, Шарита — казах. — Горещо го препоръчвам.

— Тогава ми намери свестен мъж, Алекс, и съм навита.

Тя знаеше защо сме отишли и извади изпод стъклената витрина черна кадифена кутийка.

— Стана много красиво — каза. — Обожавам това бижу.

Пръстенът принадлежеше на баба ми, мама Нана, която имаше невъобразимо малки ръце. Наложи се да го преправим за Бри. Представляваше платинено гнездо с три диаманта — по един за всяко дете, просто идеално. Може да звучи сълзливо-сантиментално, но пръстенът символизираше всичко, което и двамата с Бри желаехме. В крайна сметка това бе голяма крачка и аз се чувствах като най-големия късметлия на света.

— Удобен ли ти е? — попита Шарита, когато Бри го сложи на пръста си. И двете не можеха да откъснат очи от пръстена, а аз не можех да откъсна очи от Бри.

— Да, удобен е — отвърна тя и стисна ръката ми. — Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.

Късно следобед се отбих в „Дейли Билдинг“. Най-удачното време от деня да наваксам с купищата писмена работа, която сякаш никога не спира да се трупа на бюрото ми.

Ала когато стигнах до отдел „Тежки престъпления“ на третия етаж, Пъркинс — шефът ми — тъкмо излизаше в коридора с някакъв непознат.

— Алекс — каза. — Добре. Тъкмо ще ми спестиш една разходка. Ще повървиш ли с нас?