Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Ей, Дени — извика Мич и кимна с брадичка към двама пътни полицаи, които си проправяха път към тях от Трийсет и четвърта улица. — Мисля, че тези двамата не ни харесват особено.

Дени се провикна към ченгетата, преди да са успели да го заговорят първи.

— Уличната просия не е незаконна, господа полицаи. Не и извън територията на федералните паркове, а доколкото ми е известно, „Ем стрийт“ не е парк!

Единият от полицаите махна с ръка към гъстия трафик от ръмжащи коли и служебни камиони на електрическа компания „Пенко“ и на противопожарната служба.

— Шегуваш се, нали? Хайде, изчезвайте.

— Стига де, човече, наистина ли смяташ да отречеш правото на двама бездомни ветерани да си изкарват достойно прехраната?

— Някога бил ли си в Ирак, човече? — добави Мич. Разговорът им започна да привлича вниманието на хората.

— Чу какво ти каза колегата ми — обади се вторият полицай. — Изнасяйте се оттук. Веднага. Хайде.

— Ей, човече, всички имаме задници, но не е задължително да се държим като такива! — рече Дени и разсмя неколцина от околните граждани. Тълпата започваше да му симпатизира.

Неочаквано някой го бутна. Мич не обичаше да го докосват и полицаят, който се осмели да го направи, полетя назад и се приземи по задник между колите. Другото ченге сложи ръка върху рамото на Дени, но той светкавично я отблъсна.

Време беше да изчезват.

Дени се покатери върху тавана на жълто такси, скочи от другата страна и тръгна към „Проспект стрийт“. Мич незабавно го последва.

— Спри на място! — извика след тях единият полицай.

Дени се обърна. Вече ги деляха няколко автомобила.

— И какво смяташ да направиш? Да застреляш бездомен ветеран насред улично задръстване? — После разпери широко ръце. — Хайде, човече. Застреляй ме. Спести на правителството някой и друг долар.

Хората започнаха да натискат клаксони и да се провикват през прозорците.

— Оставете човека на мира!

— Подкрепете войската!

Дени се усмихна, козирува отривисто със средния си пръст към полицая и хукна да настигне Мич. Секунди по-късно двамата тичаха с всички сили нагоре по Трийсет и четвърта улица и не след дълго се скриха от поглед.

Продължаваха да се заливат от смях и когато стигнаха до стария „Събърбън“ на Дени, паркиран до библиотеката на университета „Джорджтаун“.

Беше страхотно! — Подпухналото лице на Мич лъщеше от пот, но той дори не се беше задъхал. Беше от онзи тип хора, чиито мускули много приличат на тлъстини. — И какво смяташ да направиш? Да застреляш двама ветерани? — повтаряше той като папагал.

— Вестник, един долар — каза Дени. — Обяд в „Макдоналдс“, три долара. Физиономията на ченгето, когато си успял да го затапиш? Безценно. Ще ми се да имах снимка.

Той измъкна яркооранжев хартиен плик изпод чистачката на предното стъкло и го сложи на шофьорската седалка. Колата все още вонеше на цигари и „Тако Бел“ от предишната нощ. Възглавници и завивки, омотани на топка, заемаха половината задна седалка, точно до голяма торба от рециклирана хартия, пълна с празни кутийки от бира.

Зад всичко това, под купчина картонени кутии, парчета от стар мокет и фалшиво дъно от шперплат, имаше два пистолета „Валтер ППС“ 9 милиметра, полуавтоматична М-21 и военна снайперистка пушка М-110. Освен това имаше дългобойна термална оптика, наблюдателен телескоп, комплект за почистване на пушките, както и няколко кутии с муниции, увити в найлон и пристегнати с връв.

— Ти се справи добре там, Мичи — каза Дени. — Много добре. Не загуби самообладание дори за секунда.

— Не — отвърна Мич и започна да изпразва джобовете си в пластмасовия поднос помежду им. — Никога няма да изгубя самообладание. Аз съм като онези… как-им-беше-името… свежар съм.

Дени преброи дневната печалба. Четиридесет и пет долара — не беше никак зле за толкова кратка смяна. Той подаде на Мич десет монети по един долар и шепа монети от по двайсет и пет цента.

— Е, как смяташ. Дени? Готов ли съм? Аз си мисля, че съм готов.

Дени се облегна назад и запали един от недопушените фасове в пепелника. Подаде го на Мич, а после запали един и за себе си. Преди да изгаси огънчето, запали оранжевия плик с глобата за неправилно паркиране и го хвърли да догори върху асфалта.

— Да. Мич, струва ми се, че може и да си готов. Въпросът е те готови ли за нас…

Коленете на Мич започнаха да подскачат нагоре-надолу.

— Кога започваме? Довечера? Какво ще кажеш за довечера? Какво ще кажеш, а. Дени?