Джеймс Паттерсон - Кръстосан огън

— Предполагам, че бих могъл да ти простя, задето не ме разпозна — продължи Кайл. — Името Кайл Крейг говори ли ти нещо? А Мислителя ? Така ме наричат в Замъка на загадките 2 2 От Puzzle Palace (англ.) термин, използван обикновено за сградата на Пентагона край Вашингтон, окръг Колумбия. — Б.пр. във Вашингтон. Всъщност преди време работех там. Преди много време…

Проблесналата в погледа на Сийгъл искрица издаде, че го е разпознал, не че Кайл имаше нужда от каквото и да било потвърждение. Все още се справяше безупречно с предварителното си разузнаване.

Но Макс Сийгъл също беше професионалист. И нямаше да спре играта точно сега; особено сега.

— Моля те — изплака той, — какво е това? Кой си ти? Не знам какво искаш.

— Всичко. Макс. Абсолютно всичко. — Кайл направи още няколко снимки и прибра фотоапарата обратно в джоба си. — Ти всъщност си жертва на собствения си професионализъм, ако това е някаква утеха. Тук никой не знае кой си, дори местният отдел на ФБР. Именно затова се спрях на теб. Избрах те измежду всички тайни агенти, работещи в Съединените щати. Теб , Макс. Можеш ли да познаеш защо?

Гласът на мъжа незабавно се промени. Вече звучеше по-носово, с абсолютно същите нотки на бруклинския акцент, характерен за говора на истинския Макс Сийгъл.

— Нищо няма да излезе от това, което си намислил! Никога! Ти си луд! — изкрещя Сийгъл. — Ти си шибана откачалка!

— По някои стандарти това би могло да е вярно — каза Кайл. — Но освен това аз съм най-гениалният кучи син, когото някога ще имаш удоволствието да познаваш. — После натисна спусъка за пореден път и просто остави нещото да работи.

Сийгъл се гърчеше безмълвно на дъното на ваната. Накрая започна да се задушава от собствения си език. Кайл гледаше; внимателно отбелязваше всяка подробност до самия край, наблюдаваше жертвата си дотогава, докато вече нямаше какво повече да научи.

Да се надяваме, че това ще свърши работа — каза той. — Не бих искал да си умрял напразно, господин Сийгъл.

Двайсет и два дни по-късно един мъж, който имаше поразителна прилика с Макс Сийгъл, напусна хотел „Мелиа“ в луксозния квартал „Мирамар“ в Хавана, Куба. Тук медицинските туристи се срещаха точно толкова често, колкото и джебчиите: никой не погледна повторно широкоплещестия мъж в ленен костюм, със синини около очите и с марля върху носа и ушите, докато крачеше през фоайето.

Той подписа сметката с перфектно фалшифициран подпис и разноските се приспаднаха от чисто новата карта „Американ Експрес“ на Макс Сийгъл. За операциите обаче беше платил в брой.

От хотела хвана такси до кабинета на доктор Круз, дискретно закътан в една от безкрайните неокласически сводести галерии в града. Вътре имаше модерна клиника — с комплексно обслужване и качествен персонал, — с която би се гордял всеки скъпоплатен пластичен хирург от Маями или Палм Бийч.

Трябва да ви призная, сеньор Сийгъл, че съм много горд от резултата — говореше тихо лекарят, докато махаше последните превръзки. — Това е едно от най-добрите ми произведения, ако мога така да се изразя. — Пипаше деликатно, но уверено и ефективно, като истински професионалист. Човек изобщо не би се досетил колко много морални недъзи би отстранил с удоволствие от пациентите си заедно е кожата и костите.

Доктор Круз бе извършил седем отделни процедури — нещо, което в други клиники би отнело месеци или дори година. Корекция на клепачите и носа, пълно повдигане на кожата и поставяне на мека тъкан в назалната пирамида; нови импланти „Медиор“ за по-изразена брадичка и скули; пластика на долната челюст; малко силиконов пълнеж за челото; и като последен щрих една симпатична трапчинка в брадичката, досущ като на Макс Сийгъл.

По молба на пациента не бяха правени никакви електронни изображения — нито преди, нито след процедурите. Срещу съответното заплащане доктор Круз охотно се съгласи да използва за работата си серия хартиени снимки в близък план от дигитален носител, без да задава въпроси и без да проявява интерес към каквито и да било биофизически подробности.

Сега, когато Круз вдигна голямото огледало с дръжка пред Кайл, за да се види, резултатът бе поразителен. Имплантите — най-вече — бяха истинско чудо на промяната.

Макс — не Кайл — се усмихна в огледалото. Той усети леко щипене в ъгълчетата на устата си, която се движеше малко по-различно от преди. Всъщност той изобщо не успя да се разпознае. Абсолютен шок — по най-добрия възможен начин. През последните няколко месеца имаше и други дегизировки, в това число и няколко много скъпи протези, които успяха да го измъкнат от затвора. Ала те изобщо не можеха да се сравняват с това.