Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Това е голяма отговорност.

— Съжалявам, няма да те затруднявам с друго. Утре сутринта ще имам нужда от дрехи. Всичко, което имах, остана в Монеси.

— Моите няма да ти станат, но жена ми обикновено ми купува дрехи. Утре ще купи на теб.

— Като става дума за пари, разполагам със значителна сума, но ще ми трябват още. Имам няколко сметки в Париж, ще си ги получиш обратно.

— Сега вече наистина ме притесняваш.

— Не го исках, но разбираш ли, за да ти ги върна, трябва да стигна до Париж.

— Убеден съм, че Матиас може да ти организира бърз и надежден транспорт до там.

— Съмнявам се. Ще разбереш, когато в кабинета си чуеш какво имам да казвам. Тези, които излъгаха Рим, са много високопоставени във Вашингтон. Не знам нито кои са, нито къде се намират, но знам, че ще предадат само онова, което ги устройва. Заповедите му могат да бъдат пратени в глуха линия, защото в момента те са дали разпореждания, които не могат да бъдат отменяни. И ако разкрия къде съм, къде мога да бъда намерен, те ще изпратят хора за мене. И тъй като тези хора могат да успеят, имам нужда от касетата, за която ти казах. Можем ли да я запишем сега?

Половин час по-късно Хейвлок натисна изключващия клавиш и остави микрофона на масата. Беше разказал всичко — от писъците на плажа в Коста Брава до експлозиите в Кол де Мулине. Не можа да се въздържи от едно последно разсъждение. Цивилизованият свят би могъл да прежали компрометирането, на която и да е могъща, разклонена разузнавателна мрежа — независимо от раса, кредо или националност — но не и когато една от жертвите е човекът, на когото същият този цивилизован свят разчиташе: Ентъни Матиас — държавник, уважаван от геополитическите си приятели и противници навсякъде по света. Той е бил системно лъган по въпрос, който дълбоко го вълнуваше. А и колко ли други лъжи са му били сервирани?

Отпуснал се в удобното кресло, Салан седеше в другия край на кабинета, без да откъсва поглед от Хейвлок. Той беше изумен, загубил дар слово. Изминаха секунди, преди да наруши мълчанието:

— Защо? — попита той едва чуто. — Всичко това е толкова чудовищно, колкото беше онова, което твърдяха за тебе. Но защо?

— Задавам си този въпрос непрекъснато и продължавам да се връщам към това, което казах на Бейлър в Рим. Те мислят, че знам нещо, което не трябва да знам — нещо, което ги плаши.

— А ти знаеш ли такова нещо?

— Той ме попита същото.

— Кой?

— Бейлър. И аз бях откровен с него — може би прекалено откровен — но шокът, след като я бях видял, все още не беше отминал. Не можех да мисля нормално. Особено след онова, което Ростов каза в Атина.

— И какво ти каза той?

— Истината. Че аз знам нещо. Че съм го забравил или не ми е направило силно впечатление.

— Това не е много характерно за тебе. Разправят, че си ходеща банка с данни, че си човек, който може да си спомни име, лице или незначително събитие, случило се преди години.

— Както повечето подобни твърдения и това е мит. Бях аспирант дълго време и развих известна дисциплинираност на мисленето, но не съм компютър.

— Знам това — прошепна французинът. — Никакъв компютър не би сторил за мене онова, което ти направи. — Салан замълча и после се наведе напред в креслото: — Мислил ли си за месеците преди Коста Брава?

— Месеците, седмиците, дните — всичко, всяко място, в което сме били… съм бил. Белград, Прага, Краков, Виена, Вашингтон, Париж. И не открих нищо забележително, нищо, което поне малко да ме накара да се замисля; но това, разбира се, са относителни неща. С изключение на една случка в Прага, където измъкнахме някакви документи от Stàtni Bezpecnost — тайната им полиция — всичко останало беше рутинна работа. Събиране на информация, което едва ли не всеки турист би могъл да направи. Това беше всичко.

— А Вашингтон?

— По-малко и от нищо. Бях там за пет дни. Става дума за годишно мероприятие — индивидуално събеседване с всеки оперативен работник поотделно. Губене на време, разбира се, но казват, че понякога откриват по някой откачен.

— Откачен?

— Говоря за такива, които са пресекли онази мисловна черта, отвъд която си мислиш, че си някой, който не си, обвивайки с призрачност обичайни рутинни работи. Люспите на „плаща и кинжала“ — така мисля, че им казват на такива. Случва се при стрес, след като дълго си се превъплъщавал в друга личност.

— Интересно — отбеляза докторът и кимна с глава, сякаш в това съзираше нещо смътно познато. — Имаше ли някакво произшествие, докато беше там?