Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Телефонистката в Антиб се позабави с втората поръчка, но накрая Хейвлок чу гласа на стареца:

— Добър вечер?

— Леон? Ти ли си, Леон?

— Кой се обажда?

— Майкъл Хейвлок. Помниш ли ме, Леон?

— Михаил? Дали те помня! Не, разбира се, не; но аз не хапвам салам, млади овньо! Как си? Ще ни посетиш ли? Нещо те чувам отдалече.

— Далече съм, Леон. И съм много обезпокоен… — Хейвлок обясни причините за безпокойството си, каза, че не може да се свърже с общия им приятел и попита дали Зелиенски възнамерява да се види с Антон, докато Матиас е в Шенандоа.

— Ако той е тук, Михаил, не ми е известно. Антон, разбира се, е зает човек. Понякога си мисля, че е най-ангажираният на света… но напоследък не намира време за мене. Изпращах му бележки, но се опасявам, че ги игнорира. Естествено, разбирам го. Той се движи сред големите на деня… той самият е великан, а аз не съм между тях.

— Съжалявам да науча, че… че не се е обаждал.

— О, обаждат ми се различни хора от негово име, за да изкажат съжаленията му, и ми казват, че напоследък рядко намирал време да дойде до долината, но, казвам ти, Михаил, от това страдат шахматните ни партии. Между другото, май ще трябва да се примиря с друг наш общ приятел. Той идваше често преди няколко месеца. Онзи прекрасен журналист Реймънд Александър. Аз си го наричам Александър Велики, но перото му е много по-добро от изявите в шаха.

— Реймънд Александър? — Хейвлок вече не слушаше. — Предай му поздрави от мене. И… благодаря ти, Леон. — Хейвлок прекъсна разговора, погледна Салан и с озадачен вид каза: — Той вече няма време за нас.

В Париж пристигна около осем сутринта, към девет вече се беше свързал с Граве и в единайсет и четвърт се разхождаше в южната част сред тълпата по булевард „Сен Жермен“. Претенциозният художествен критик и търговец на тайни щеше да го намери някъде между „Рю дьо Понтоаз“ и кея Сен Бернар. Граве имаше нужда от двата часа, за да разпита колкото може повече информатори за онова, от което Хейвлок се нуждаеше. Майкъл, от друга страна, реши да използва времето, за да се поразходи бавно, да си почине — подпирайки гръб по стените, без да сяда — и да пообнови гардероба си.

Съпругата на Салан не успя сутринта да му купи дрехи — беше го обзела единствената мисъл колкото може по-бързо да стигне до Париж, защото усещаше, че всеки изминал миг увеличава разстоянието между Джена и него. Тя беше идвала в Париж само с него и възможните й стъпки му се струваха познати, той искаше да е тук, когато тя започне да ги прави една по една.

Докторът бе карал лудешки три и половина часа, за да стигнат навреме до Авиньон, където Майкъл хвана товарен влак, който тръгна в един часа за Париж. Облеклото му се състоеше от онова, което можеше да използва от собствените си дрехи, плюс пуловер и едно габардинено палто на Салан, което му стоеше отвратително. Сега той разглеждаше отражението си в една витрина, преценявайки избора си: сако, панталони, риза с отворена яка и шапка, които беше купил от лавиците в Распай преди четиридесет и пет минути. Бяха подходящи за целта му — свободни и без отличителни особености. Човек, облечен в такива дрехи, не можеше да се откроява в тълпата, а периферията на шапката падаше достатъчно ниско над челото, за да хвърли сянка върху лицето му.

Зад витрината имаше тясна колона от огледално стъкло — част от аранжимента. Нещо в огледалото го привличаше и това беше лицето в сянката на периферията на шапката. Неговото лице . Беше измъчено, с черни кръгове под очите и набола брада. Не се беше сетил да се погледне даже по време на пазаруването в Распай. Там имаше огледала навсякъде, но него го интересуваха единствено дрехите, а мислите в главата му се въртяха около онзи Париж, който той и Джена познаваха заедно: един-два контакта в посолствата, няколко колеги по съдба, броени приятели французи — главно от държавни институции, от министерствата, които попадаха в неговата орбита, и три-четири случайни запознанства късно нощем по бистрата, които нямаха нищо общо със света, в който той заработваше хляба си.

Пепелявобледото лице, което разглеждаше сега на „Сен Жермен“, му напомняше колко е изморен и изтерзан от болката, колко много му се иска да легне, за да възвърне силите си. Както беше казал Салан, имаше нужда от почивка. Бе опитал да дремне във влака от Авиньон, но честите спирки по малките гари, където фермерите доставяха продукцията си, го раздрусваха и събуждаха. А докато беше буден, главата му просто се пръскаше от болка и мислите му неизменно се въртяха около изгарящото го чувство на загуба, объркване и гняв. Единственият човек на този свят, към когото се отнасяше с доверие и любов, се беше отрекъл от него и той не знаеше защо. През всичките тези години, когато животът му протичаше в самота и изпитания, той не се чувстваше изоставен, защото мисълта за Антон Матиас бе винаги с него. Антон беше приятел, който го караше да е винаги по-добър, закриляше го срещу спомените за ранните ужасни дни, защото им придаваше друг смисъл и нова перспектива. Не, това не беше оправданието, а по-скоро причина да прави онова, което правеше, да прекара живота си в един ненормален свят, докато дълбоко в себе си съзнаваше, че би могъл да се присъедини към нормалния. Той се беше борил срещу оръжията от Лидице и съдиите, които решаваха кой да свърши в гулаг, независимо от формата, в която ги срещаше по света.