Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Рано или късно човекът, подпрян на прозореца, щеше да започне да получава информация. Някои от сведенията ще бъдат само предположения, базиращи се на информация от втора ръка, други ще са неумишлена грешка, която не заслужава наказание и ще бъде анализирана даже като грешка. И накрая ще се получи онова единствено вярно сведение, чиято автентичност ще бъде установена по наличието на ключова фраза или специфична реакция — специфична за жертвата, — и тогава командният пункт ще има в ръцете си първата нишка. Може да става дума за кафене, за улица или защо не за детски парк край Сена — информаторите ще са плъзнали навсякъде. Ловът ще започне, а наградата ще надвишава многократно годишния доход на късметлията. И едва когато нещата приключат, човекът на прозореца ще напусне доброволния си затвор. Да, помисли си Майкъл, това ми е познато. Чакането е най-лошата част.

Погледна часовника на заровената си в боклука ръка. Имаше още един телен кош за боклук на другата пресечка, от другата страна на входа на хотела; той не беше сигурен дали няма да му се наложи да отиде до него и да продължи да рови из отпадъците. Малко по-рано беше минал покрай хотела два пъти с такси, за да планира маршрута си и да направи разчет на необходимото му време, след което отиде до магазините за използвани дрехи в Северин и до друго не толкова известно място, откъдето купи амуниции за ламата и магнума. Преди седем минути се беше обадил на Граве по телефона, за да му каже, че операцията започва. Французинът щеше да позвъни от уличен автомат около „Плас Вандом“, сигурен, че ще остане неразпознат сред многолюдната тълпа. Какво ли го задържаше? Възможностите бяха много. Заети или повредени телефони, бъбривци безделници, които водят безсмислени разговори по обществения телефон — това бяха логични обяснения, но каквато и да беше причината, Хейвлок усещаше, че не може да се задържа на това място повече. С усилие, като възрастен човек с болки в ставите — и наистина в момента не се чувстваше като младеж в разцвета на силите си, — той започна да се изправя. Възнамеряваше да хвърли безразличен нефокусиран поглед наоколо.

Изведнъж мъжът на прозореца рязко се обърна. Нещо беше отвлякло вниманието му, с което наблюдаваше събитията по улицата; той се отдръпна в полумрака на стаята. Граве беше съумял да позвъни в последния момент. Трябваше да действа сега.

Майкъл вдигна сака от земята, пусна го в коша за боклук и бързо тръгна диагонално по тротоара към няколкото стъпала пред входа на хотела. С всяка стъпка изправяше все повече стойката си. Докато изкачваше стъпалата, придърпваше края на плетената си шапка, за да бъде профилът му прикрит. Само на осем фута над главата му се намираше прозорецът, на който беше стоял офицерът от ВКР и който след секунди вероятно отново щеше да заеме поста си. Обаждането на Граве сигурно е било делово и професионално — така че дори и по-късно да не изглежда като отвличаща вниманието маневра. Той щеше да съобщи, че обектът май е бил забелязан на Монпарнас. Щеше да попита дали има информация, че лицето е ранено. Защото силно е накуцвало. Каквото и да отговореше руснакът, разговорът щеше да бъде прекратен, може би по средата на изречението. „Ако подозрителното лице е онова, което ни интересува, в момента то се насочва към спирката на метрото.“ И ловецът щеше да завърши с обещанието да се обади пак.

Озовал се в мрачно, миришещо на мухъл фоайе, с напукана теракота на пода и паяжини по тавана, Хейвлок смъкна шапката, оправи реверите на измачканото си сако и откъсна дрипавия парцал, който висеше от подгъва му. Разликата не беше голяма, но слабото осветление и изправената му походка трябваше да помогнат да мине за обикновен клиент на хотел, който дава подслон на проститутки и хора без определено занимание. Тук се интересуваха не толкова от посетителите, колкото от парите им.

Майкъл искаше да мине за човек след продължителен запой, който търси място, където да изкара неприятната фаза. Не се оказа необходимо — охраненият портиер, скръстил меките си, дебели ръце върху огромно шкембе, дремеше на стола си зад гише от напукан мрамор. В устата му под рошави сиви мустаци висеше цигара, а главата му беше клюмнала напред, сякаш още се взираше във вестника в ръцете си. Не вдигна поглед.

Хейвлок пусна шапката си на пода, подритна я към стената и тръгна наляво, към тясно стълбище със стъпала, излъскани от дълга употреба, и перила, откъртени на няколко места. Тръгна нагоре по скърцащото стълбище и с облекчение видя, че няма завои или площадки, а води директно от едното ниво до другото. Когато се озова на втория етаж, Майкъл спря и се ослуша. Не се чуваше нищо друго, освен слабия шум на уличния трафик, разнообразяван от време на време от редки изсвирвания на нетърпеливи клаксони. Погледна към вратата с полуизтрит номер 23, която се намираше на десетина фута от него. Не се чуваше глас на човек, който говори по телефона, а това означаваше само, че разговорът с Граве е приключил и съветският офицер е отново на прозореца. Бяха изминали не повече от четиридесет и пет секунди. Майкъл разкопча опърпаното си сако и сложи ръка на ръкохватката на магнума. Изтегли предпазливо пистолета, при което перфорираният цилиндър на заглушителя се закачи за кобура. Освободи предпазителя с палец, хвана го по-здраво и през тъмния тесен вестибюл тръгна към вратата.