Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— А ти какво търсиш? Комфорт, пари, добър живот? Това е, което предлагаме. И ти го заслужаваш.

— Не и в твоята страна. Не бих могъл да живея в Съветския съюз.

— О?

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че вече съм си избрал едно място? На хиляди мили в Тихия океан — Британските Соломонови острови. Бил съм там — мястото е цивилизовано, но отдалечено. Никой няма да ме намери. Ако разполагам с пари, бих могъл да остана там.

— Можем да стигнем до някои споразумения. Аз съм упълномощен да гарантирам това.

Първа лъжа. Никой от избягалите в Съветския съюз не напуска страната и офицерът от ВКР прекрасно знае това .

— Пристигнал си в Париж снощи. Откъде знаеш, че съм тук?

— Информацията е от Рим, откъде другаде?

— А те как са разбрали?

— Информаторите не могат да бъдат разпитвани за всичко.

— Как да не могат?

— Ако им се има доверие.

— Ти си поискал информация. Не ме карай да вярвам, че си напуснал резидентурата, за да отлетиш за един град на стотици мили от Барселона, без да си абсолютно сигурен, че информацията може да бъде потвърдена.

— Добре тогава — каза руснакът, отново обзет от желание да бъде откровен. — Проведе се разследване и беше открит един човек в Чивитавекия. Той каза, че си на път за Париж.

— Кога разбрахте това?

— Вчера, разбира се — отговори руснакът нетърпеливо.

— Кога вчера?

— Късно следобед. Мисля, към пет и трийсет. Пет и трийсет и пет, за да бъда точен.

Втора лъжа: тази прецизност е фалшива. Решението да тръгне за Париж му беше наложено от обстоятелствата след Кол де Мулине. В осем вечерта .

— И ти си убеден, че онова, което мога да разкажа за операциите на разузнаването ни в Европа, е толкова ценно, че вие сте готови да поемете ответните мерки, които са неизбежни при бягство на моето ниво?

— Естествено.

— Това мнение не се споделя от директорското тяло на КГБ.

— Тези хора са глупаци. Изплашени, изморени зайци, сгушили се сред вълците. Ние ще ги подменим.

— Не те ли притеснява мисълта, че мога да съм програмиран? Че онова, което бих ви казал, може да се окаже блъф или най-малкото да бъде безполезно?

— Нито за миг! Нали затова си обявен за „неспасяем“?

— Или за параноик?

— Никога. Нито си параноик, нито имаш склонност към халюцинации. Ти си такъв, какъвто винаги си бил — един високоинтелигентен специалист в своята област.

Трета лъжа. Беше пуснат слух, че той има проблеми от психическо естество. Вашингтон повярва на тях, а мъртвият вече Огилви го потвърди в Палатин .

— Ясно — каза Хейвлок с гримаса, която трябваше да създаде фалшивото впечатление, че изпитва болка, което всъщност беше почти истина. — Уморен съм — каза той, свали магнума и леко се обърна наляво, така че да не изпуска от поглед огледалото. — Снощи ме улучиха. Изобщо не съм спал. И както каза, не спирам да се крия и да търся някакво обяснение…

— Какво има за разбиране? — запита руснакът, позволявайки си нотка на съчувствие. — В основата си това е едно икономично решение: вместо да се променят кодове, да се алармират агентурните мрежи и информаторите, те решават да елиминират един човек, който просто знае прекалено много. Шестнайсет години служба и това е вместо премия. „Неспасяем“!

Майкъл свали пистолета си още малко и леко сведе глава, но без да откъсва поглед от огледалото.

— Трябва да помисля — прошепна той. — Тази ситуация е толкова налудничава, толкова невъзможна.

Четвърта лъжа — най-издаващата! Руснакът посегна към пистолета си!

Хейвлок рязко се обърна и стреля. Куршумът се заби в стената. Офицерът от ВКР се хвана за лакътя, но кръвта изби през ризата му и прокапа на пода.

— Ублюдок 92 92 Мерзавец (рус.). — Бел.прев. — изкрещя той.

— Ние едва сега започваме! — прошепна Майкъл, едва контролирайки гнева си. Той се приближи до руснака, бутна го до стената, извади оръжието му от отворения кобур и го хвърли в другия край на стаята. — Ти беше толкова уверен в себе си, другарю, толкова сигурен във фактите си! Никога не ги излагай така твърдо, винаги оставяй съмнение за грешка, защото грешки могат да се допуснат. Ти дори направи няколко.

Руснакът не отговори нищо, но в очите му се четеше злоба и примирение. Хейвлок познаваше този поглед, познаваше комбинацията от злоба и осъзнаването на собствената смъртност — тези неща бяха вътрешно присъщи на определени мъже, възпитани да мразят и да умират. Сборове от хора, които съществуваха под различни имена: Гестапо, Нипон Кай, активистите на ООП, Военная … Но имаше и по-дребни риби, аматьори, които не признаваха нищо друго, освен омраза и арогантност, смъртта, на които не бе част от детинските им пазарлъци. Това бяха зловещо крещящи фанатици, които маршируваха под такта на барабаните на светата ненавист.