Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Майкъл отговори на мълчанието с мълчание, на погледа с поглед. След малко изрече спокойно:

— Не си хаби адреналина. Няма да те убия. Готов си за това, всъщност готов си вече от години. Проклет да съм, ако ти услужа. Не, най-напред ще ти пръсна капачките на коленете, а после ще ти откъсна ръцете. Не си обучаван да живееш с последиците. Никой не е, но такива като вас най-малко. Толкова много най-обикновени неща ще бъдат невъзможни за теб. Най-простите неща. Да отидеш до вратата или до шкафа с папки. Да ги отвориш. Да набереш телефонен номер или да отидеш в тоалетната. Да извадиш пистолет и да дръпнеш спусъка.

Лицето на руснака беше пребледняло и долната му устна трепереше.

— Нет! — прошепна той дрезгаво.

— Да! — каза Хейвлок. — Само по един начин можеш да ме спреш. Кажи ми какво се случи на Коста Брава.

— Казах ти! Нищо!

Майкъл наклони магнума и стреля в бедрото на офицера. Струя кръв бликна и обля стената. Руснакът изкрещя и се свлече на пода. Хейвлок затисна устата му с длан.

— Не уцелих капачката. Нищо, сега няма да пропусна. Все ще улуча една от двете. — Той се изправи и наклони пистолета надолу към ниската цел.

— Не! Спри! — офицерът от ВКР се претърколи на пода, държейки се за крака. Беше пречупен — можеше да приеме смъртта, но не онова, което Майкъл му бе обещал. — Ще ти кажа каквото знам.

— Ще разбера, ако ме излъжеш. Пръстът ми е на спусъка и пистолетът е насочен към дясната ти ръка. Ако ме излъжеш, вече няма да я имаш.

— Това, което ти казах, е истината. Ние не бяхме на Коста Брава онази нощ.

— Шифърът ви беше разгадан. Направиха го във Вашингтон. Аз видях радиограмата, аз я изпратих!

— Вашингтон не е разгадал нищо. Този шифър беше изоставен седем дни преди нощта на четвърти януари. Даже и да си изпратил радиограма и тя да е била приета, ние не бихме могли да ти отговорим. Това беше физически невъзможно!

— Защо?

— Никой от нас не се намираше наблизо до този район, никой! Заповядано ни беше да напуснем сектора. — Руснакът се задави и лицето му се изкриви от болка. — Всякаква дейност беше преустановена за въпросния период. Беше ни забранено да се приближаваме на повече от двайсет мили до плажа Монтебело на Коста Брава.

— Лъжец!

— Не! — каза руският офицер и подгъна кървящия крак под себе си. Тялото му беше изпънато и погледът му не изпускаше Майкъл. — Не, не лъжа. Такава беше заповедта от Москва.

Тази нощ във Вашингтон валеше. Поривистият вятър шибаше под наклон проливния дъжд и караше пешеходци и шофьори да не се доверяват на зрението си: светлините на фаровете се отразяваха, пречупваха и размиваха в почти плътната водна стена, която се изливаше. Шофьорът зад волана на лимузината, насочила се по 14 улица към източния вход на Белия дом, имаше същия проблем. Той натисна спирачки и отби към тротоара, за да избегне сблъсъка с връхлитащата кола, чиито високо разположени фарове й придаваха приликата с огромно атакуващо насекомо. Маневрата се оказа излишна: малката кола беше спряла отляво в своята лента, непосредствено до осевата линия. Шофьорът си помисли дали много високопоставените му пасажери са забелязали грешката.

— Извинете ме, господа — каза той, поизвърнал глава към микрофона на интеркома, и погледна в огледалото за обратно виждане към стъклената преграда, отделяща задната част на купето.

Никой не отговори. Сякаш не го бяха чули, макар че синята лампичка на интеркома светеше, а това бе знак, че е включен. Червената, разбира се, не светеше и той не можеше да чуе нищо от онова, което се говореше на задната седалка. Всъщност червената лампичка по правило си стоеше изгасена, освен в редките случаи, когато му се налагаше да получи указания и два пъти всеки ден системата се проверяваше в гаража, преди той или друг шофьор да потегли за някъде. Говореше се, че са монтирани миниатюрни датчици, които се задействат и при най-деликатния опит за намеса в системата.

Хората, които ползваха тези лимузини, бяха определяни лично от президента на Съединените щати, а шофьорите, които ги обслужваха, бяха обект на непрекъснати проверки от страна на службата за сигурност. Всички шофьори бяха неженени, без деца, военни ветерани, доказали качествата си във военна обстановка — с опит във воденето на партизанска война и способни да прилагат изненадващи тактически ходове. Самите лимузини бяха конструирани така, че да предлагат максимална защита. Стъклата на прозорците можеха да устоят на удара на куршуми 45-и калибър, многобройни предаватели позволяваха да се контролира с точност местоположението на колата по всяко време, с натискане на бутон можеше да се изхвърля във всички посоки два вида газ през малки дюзи — единият само парализиращ, който се използваше от отдела за борба с безредиците, другият — смъртоносна смес на основата на съединение, което бе създадено за борба с терористи. Освен конкретните си задачи шофьорите имаха една постоянна заповед: „Охранявайте пътниците си с цената на вашия живот.“ Защото в колите пътуваха само хора, запознати с тайни от национално значение — съветниците на президента по време на криза.