Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Тази нощ обаче липсваха подобни лично адресирани фрази, както и обичайните шеги. Брукс кимна разсеяно, когато шофьорът слезе, за да му отвори вратата, след което застина, когато погледът му се срещна с този на седящия вътре генерал. В този момент посланикът тихо произнесе със загрижен глас една-единствена дума — „Парсифал“ — и това беше всичко.

След като Брукс седна до генерала, те си размениха няколко фрази. Лицата им бяха напрегнати, те често се споглеждаха, като че ли единият задаваше въпрос, на който другият не можеше да отговори. След това замълчаха или поне така изглеждаше в моментите, когато погледът на шофьора се вдигаше към ретровизьора. Няколкото пъти, когато ги беше погледнал, както в момента например, дипломатът и военният гледаха право пред себе си и никой не говореше. Каквато и да беше кризата, довела ги в Белия дом от островите в Карибско море, тя очевидно не можеше да се дискутира.

И когато зави по краткия път до охранявания източен вход на Белия дом, в главата на шофьора минаваха различни мисли. Като много други колежански атлети, чиито умения бяха по-скоро на игрището, отколкото в класната стая, по внушение на треньорите той бе изкарал курс по възприемане на музика. Голям номер му скроиха тогава — курсът се беше оказал много тежък. Но все пак той си спомняше: Парсифал 95 95 Рицар, тръгнал да търси Светия Граал. — Бел.прев. беше опера от Вагнер.

Шофьорът на „Ейбрахам“-7 зави от „Кенилуърт Роуд“ към жилищната част на Беруин Хайтс, Мериленд. Идваше тук за трети път и затова бе избран за този маршрут, въпреки че вече бе изказвал нежеланието си да обслужва помощник държавния секретар Емъри Бредфорд. Когато диспечерът го попита за причините, единственото, което можа да каже, бе, че не го харесва.

— Това изобщо не ни интересува, приятелю — бе отговорът. — Времето, когато вкусовете ти ще се превърнат в наша политика, тепърва предстои. Просто си свърши работата.

Но, разбира се, проблемът беше в работата. Ако в работата се включва и това да се защити животът на Бредфорд с цената на собствения живот, той не беше сигурен, че е готов да го стори. Преди двайсет години студеният, аналитичен Емъри Бредфорд беше един от най-добрите, най-умните представители на новото поколение млади прагматици, които изтласкваха противниците си наляво и надясно в устрема си към властта. И трагедията в Далас с нищо не забави този устрем; скръбта бързо бе сменена от нагаждане към променената ситуация. Нацията беше под заплаха и онези, които бяха надарени със способността да противостоят на агресивната природа на комунизма, трябваше да заемат твърда позиция и да обединят силите на останалите. Бредфорд — човек, лишен от емоции, с плътно свити устни — стана безстрастен ястреб. А една игра — „доминото“, неочаквано се превърна в теория, на която се основаваше оцеляването на свободата.

А в Айдахо едно здраво фермерско момче се зарази от треската. То не можеше да не отговори на повелята на деня; трябваше да заеме своя позиция срещу дългокосите хипари, които горяха националния флаг и повиквателните си и плюеха върху неща, които бяха почтени и… и американски. Така девет месеца по-късно фермерското момче се озова в джунглата, за да види как снаряди отнасят главите, ръцете и краката на приятелите му. То стана свидетел как десантници бягат от атаките с напалм и как техните командири разпродават автомати, джипове и порционите храна на цели батальони. Постепенно осъзна онова, което беше толкова очевидно за всички, с изключение на онези във Вашингтон и командването в Сайгон. Така наречените жертви на така наречените атеистични орди не даваха и пет пари за каквото и да било друго, освен за собствените си кожи и собствената си материална изгода. Това бяха хората, които горяха и плюеха на онова, което не можеше да бъде изтъргувано или продадено, и се смееха. Боже, колко страшно се смееха ! Над своите така наречени спасители, онези кръглооки наивници, които поемаха огъня върху себе си, които стъпваха върху мините и губеха ръце, крака… глави.

И тогава дойде проглеждането. Онзи подивял ястреб, известен във Вашингтон като Емъри Бредфорд, видя светлината, една различна светлина. В едно необикновено публично признаване на собствена вина пред Сенатската комисия той заяви на нацията, че нещо не е както трябва, че онези гениални планировчици — включително и той самият — са направили фатална грешка. Призовал за незабавно изтегляне, безстрастният ястреб се превърна в страстен гълъб.