Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Шофьорът погледна часовника на таблото пред себе си. Беше девет и двайсет — бяха изминали почти четири часа, откакто бе върнал колата в гаража след последната си задача и беше изчакал проверката на всичките й системи, за да си тръгне. Трийсет и пет минути по-късно, когато довършваше питието си в един ресторант и се готвеше да си поръча вечеря, чу тихия сигнал на пейджъра от калъфа на колана си. Той позвъни на диспечера към службата за сигурност на телефонен номер, който не фигурираше в никой указател, и получи заповед да се върне в гаража незабавно: Тревога Водолей едно, Скорпион се спуска . Безсмислена фраза, но посланието беше недвусмислено — някой в Белия дом бе натиснал бутона, старшите шофьори встъпваха екстрено в дежурство и всички предишни разпореждания се отменяха.

Когато пристигна в гаража, с изненада констатира, че само две коли са готови за излизане. Беше очаквал, че ще види поне шест или седем черни „Ейбрахама“ 93 93 Умалително от модела на колата (малкото име на президента Линкълн е Ейбрахам). — Бел.прев. , извадени от клетките им и готови да потеглят, но бяха само два — единият със заповед да отиде в Беруин Хайтс, Мериленд, а вторият — неговата машина — с направление за базата Андрюс, където трябваше да изчака кацането на двама души, пристигащи с военни самолети от два различни острова в Карибите. Някой вече се беше погрижил самолетите да пристигнат в интервал от петнайсетина минути.

По-младият от двамата пристигна пръв и шофьорът веднага го позна. Казваше се Холярд, макар репутацията му да бе завоювана на суша 94 94 Наименованието на вид въже при яхтите. — Бел.прев. . Генерал-лейтенант Малкълм Холярд: Втора световна война, Корея, Виетнам. Смел военен, започнал кариерата си като взводен и после полкови командир във Франция, след това на Рейн, по-късно при Кесонг и Инчун, за да стигне до армейски командир в Югоизточна Азия, където шофьорът няколко пъти го беше виждал в Дананг. Той беше странна птица в редиците на висшите военни: никога не даваше пресконференции и не позволяваше на фотокореспондентите — военни или цивилни — да разберат нещо за живота му. Холярд, известен с прозвището Опънатото въже, се считаше за великолепен тактик и беше един от първите, заявили, че Виетнам е идиотизъм, при който не може да се спечели. Избягваше публичността със същата упоритост, която проявяваше на бойното поле, и се говореше, че скромността му допадала на президента.

Генералът бе ескортиран до лимузината и след като поздрави шофьора, седна на задната седалка, без да каже дума повече.

Вторият мъж кацна двайсет минути по-късно. Той се различаваше от Опънатото въже Холярд, както орелът се различава от лъва, но и двамата бяха великолепни представители на видовете, които представяха. Адисън Брукс беше започнал като адвокат, после международен банкер, след това консултант на държавници и посланик, за да стане сам високопоставен държавник и съветник на президенти. Беше олицетворение на аристокрацията от Източното крайбрежие, един от последните консервативни представители на старата школа и първообраз на дипломат от корпуса за бързо реагиране, смекчаващ представата за себе си с едно бързо реагиращо остроумие, което можеше да бъде както безобидно и предразполагащо, така и унищожително. Беше оцелял в политическите схватки, проявявайки ловкост, не по-малка от тази на Холярд на бойното поле. Това, което характеризираше и двамата, бе, че могат да направят компромис с реалността, но не и с принципите си. Тази преценка не принадлежеше на шофьора, разбира се: той я беше прочел на страниците на „Вашингтон Поуст“, където поради факта че познаваше посланика и беше виждал генерала в Дананг, вниманието му бе привлечено от един политически коментар, в който се анализираха двамата съветници. Случвало му се беше да откарва посланика на различни места и бе поласкан, че старият Брукс го помнеше по име и винаги намираше време за фраза от рода на: „Имам внук, който се кълне, че те е гледал, когато си направил двеминутна смяна за Стийлърите, Джек“ или „Дявол да го вземе, Джек, не мога да разбера как така не пълнееш. А мене жена ми ме кара да си пия джина с някакъв невъзможен диетичен плодов сок!“. Последното бе преувеличение, защото посланикът беше висок, строен мъж, чиято прошарена коса, източени черти на лицето и перфектно подстригани сиви мустаци го правеха да прилича повече на англичанин, отколкото на американец.