Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Няма подобно разделение при нас.

— Няма ли? Хайде де!

— Този разговор е безсмислен.

— Така е. Какво тогава се случи в Коста Брава?

— Нямам представа какво имаш предвид.

— Работиш за ВКР в Барселона! Коста Брава е в твоя сектор! Какво стана там през нощта на четвърти януари?

— Нищо, което да има отношение към мене.

— Мърдай!

— Какво?

— До стената!

Имаше предвид външната стена, иззидана от тухли и хоросан, останала непокътната и непоклатима десетилетия наред. Руснакът бавно пристъпи и спря пред нея. Хейвлок продължи:

— Аз съм толкова специален случай, че твоят началник в Москва не знае каква е истината. Но ти знаеш. Именно заради това си в Париж и си обявил премия за главата ми.

— Не са те информирали добре. Да се крие информация от по-висшестоящите е престъпление, граничещо с измяна. А относно моето пристигане от Барселона, мисля, че разбираш как стоят нещата. Това беше последната ти задача и аз бях последният ти противник. Моята информация за тебе е най-прясна. Кой друг е бил по-подходящ да се изпрати по следите ти?

— Добър си. Много си проницателен.

— Не съм казал нищо, което да не знаеш, и още по-малко нещо, което да не можеш да научиш.

— Нещо обаче пропусна. Защо съм толкова специален? Твоите колеги от КГБ изобщо не се интересуват от мене. Даже нещо повече: те не желаят да ме докоснат, смятат ме едва ли не за табу. А ти казваш, че съм специален. „Военная“ ме искала.

— Не мога да отрека, че съществуват известни междуведомствени търкания, та дори и между определени отдели. Може би сме възприели това от вас. Вие поне не можете да се оплачете от липсата на подобни отношения.

— Не отговори на въпроса ми.

— Просто знаем определени неща, които колегите ни не знаят.

— Какви например?

— Ами например че си обявен за „неспасяем“ от собственото си правителство.

— Знаеш ли защо?

— Причините в този момент са нещо второстепенно. Важното е, че ние ти предлагаме убежище.

— Причините никога не са второстепенни — поправи го Майкъл.

— Добре тогава — съгласи се неохотно съветският офицер. — Стигнали са до извода, че си неуравновесен.

— Въз основа на какво?

— Подчертана враждебност, съпровождана със заплахи, каблограми. Илюзии, халюцинации.

— Заради Коста Брава?

— Да.

— Просто така? Един ден си вървя нормален, пиша отчети, излизам в оставка с почести и на следващия ден съм някакъв ненормален, който подсвирква на луната? Нещо май загуби форма? Вече не си толкова проницателен.

— Казвам ти каквото знам — възрази троснато руснакът. — Аз не правя преценки, а следвам указанията. Премията, както ти се изрази, е обявена за организиране на разговор между нас. А и защо трябва да бъде иначе? Ако целта беше ликвидирането ти, най-лесно щеше да бъде да платим за информация къде си и да позвъним в посолството ви на улица „Габриел“, като поискаме специален вътрешен номер, който, уверявам те, знаем много добре. Информацията щеше да бъде предадена, на когото трябва и щяхме да останем незамесени, избягвайки всякакви възможни грешки, които евентуално биха предизвикали ответна реакция.

— Но като ми предлагаш убежище, ти се съгласяваш да вземеш един трофей, който по-малко талантливите ти колеги смятат за клопка, независимо дали съм програмиран или не.

— По принцип, да. Може ли да поговорим?

— Ние вече го правим — Хейвлок продължаваше да анализира поведението на противника си. Той беше убедителен и може би казваше своята версия на истината. И така, убежище или куршум, за какво ставаше дума? Единствено разобличаването на лъжата можеше да даде отговора. Трябваше да се търси лъжата, а не интерпретациите на истината от страна на един подчинен. С периферното си зрение Майкъл видя отражението на помътнялото огледало, окачено над старо бюро до стената. Той поде разговора: — И ще очаквате да ви дам информация, с която знаете, че разполагам?

— В замяна на живота ти. Ти сигурно разбираш, че заповедта да се елиминира един „неспасяем“ няма да бъде оттеглена.

— Значи предлагаш да мина на ваша страна?

— Имаш ли друг избор? Колко още смяташ, че ще можеш да се криеш, като бягаш? Колко дни или седмици ще са необходими на агентурата и компютрите им, за да те открият?

— Имам опит. Имам и средства. Може би съм склонен да поема риска. Има случаи с изчезвания на хора… не, не в гулазите, а на други места, където са живели съвсем щастливо след това. Какво друго можете да ми предложите?