Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Какво е то?

— КГБ изобщо не се интересува от тебе. Бих могъл да те доставя там като един изпълнен с готовност словоохотлив беглец, изтръгнат от челюстите на империализма — в щаба им в Париж, който е маскиран като фирма за внос на „Бомарше“, което, мисля, ти е известно… и няма да получа за това дори едно су.

— Защо гледаш на това като на противоречие? Казах ти същото нещо преди няколко седмици на Пон Роял.

— Не в това е противоречието.

— Тогава в какво е?

— Търси те друг. Кацна в Париж снощи, защото мисли, че си тук или си на път за насам. Не е от КГБ в нормалния смисъл на думата, но не се заблуждавай, съветски човек е.

— Не е… в нормалния смисъл? — запита Хейвлок, озадачен, но предусещащ приближаването до един заплашителен скорошен спомен.

— Разбрах за него благодарение на информатор във военното разузнаване. Той е от един специален клон на съветското разузнаване, може да се каже — от елитен корпус…

— Военная контраразведка — прекъсна го Майкъл остро.

— Ако това се произнася съкратено като ВКР, значи става дума за него.

— Това е.

— Той те иска. Готов е да плати прескъпо.

— Маниаци.

— Михаил, трябва да ти кажа и друго. Пристигнал е тук от Барселона.

— Коста Брава .

— Не поглеждай към мен! Измести се в края на пейката.

— Разбираш ли какво ми каза току-що?

— Разстроен си. Трябва да си тръгвам.

— Не!… Добре, добре! — Хейвлок вдигна плика пред лицето си. Ръцете му трепереха и той едва дишаше, превъзмогвайки болката, която се премести от гърдите в слепоочията му. — Знаеш какво трябва да ми дадеш сега, нали? И понеже го имаш, дай ми го!

— Ти не си на себе си.

— Аз по-добре мога да преценя. Кажи ми!

— Питам се дали трябва да го правя. Даже ако забравим за парите, които може и да не видя, тук има и морална дилема. Не знам дали го разбираш, Михаил, но ти ми харесваш. Културен човек си, може би даже си добър човек, макар и в един противен бизнес. Ти сам взе решение да излезеш от играта, имам ли аз правото да те връщам в нея?

— Вече се върнах!

— Заради Коста Брава?

— Да!

— Защо не отидеш в посолството?

— Не мога! Не го ли разбра вече?

Граве наруши свещеното си правило — наклони вестника и погледна Хейвлок.

— Боже мой, нима са могли да го направят? — прошепна той.

— Само ми кажи.

— Не ми оставяш избор.

— Кажи! Къде се намира?

Критикът се надигна от пейката, сгъна вестника си и отговори:

— Има един долнопробен хотел на „Рю Етиен“. Нарича се „Ла Курон Нувел“. Той е отседнал на втория етаж, стая двайсет и три. Има прозорец откъм фасадата и може да наблюдава всички, които влизат.

Прегърбената фигура на скитника е обичайна гледка за всеки голям град. Дрехите му бяха парцаливи, но достатъчно дебели, за да го запазят от нощния студ на крайните улички, краката му бяха обути в боти с дебели подметки, с изпокъсани връзки, чиито остатъци бяха завързани в големи, груби възли. На главата си носеше плетена вълнена шапка, нахлупена до веждите, очите гледаха в земята и отбягваха света, в който се бе провалил и който от своя страна намираше присъствието му за досадно. На рамото си бе метнал мръсен сак и беше хванал омазнените му дръжки със сила, сякаш предизвикваше околните да оспорят правото му на собственост: това е всичко, което имам, всичко, което ми е останало и което е мое. Мъжът, приближаващ „Ла Курон Нувел“, нямаше възраст, той измерваше времето само с онова, което беше изгубил. Спря до коша за боклук и разрови съдържанието му методично и търпеливо… като уличен археолог.

Хейвлок отдели един прокъсан абажур от влажен плик с полуизяден обед и мушна малко огледало между тях, скривайки ръцете си в диплите на абажура. В отражението добре се виждаше руснакът в рамката на прозореца на втория етаж. Той стоеше подпрян на рамката, наблюдаваше улицата, оглеждаше минувачите и чакаше. Щеше да стои до прозореца и да чака по една-единствена причина: хората му бяха заели местата си, но дали не се подготвяше контраудар? Майкъл го познаваше — не по име или по репутация, нито дори от снимка в досие, но го познаваше, познаваше решимостта в тези лица, познаваше и погледа им. Тази игра му беше ясна отдавна. Нещата се организират, после се казва каквото е необходимо, на когото трябва и команден пост номер едно започва да чака реакцията. Междувременно се установява връзка с посредниците на смъртта, с онези, които са верни единствено на долара, франка, лирата или дойче марката. Обявява се и ценоразписът, в който заплащането съответства на стойността на приноса, и най-голямата награда е за онзи, който извърши убийството и донесе доказателство за това. Но има и по-дребни неща, за които също се плаща: сведения за движението, пристигането или засичането на жертвата на дадено място, информация дали се движи с известни или неизвестни помощници, сведения дали се намира в кафене, хотел, пансион, дали е наел стая под наем — тези неща се заплащат незабавно, в зависимост от важността на съобщението. Между професионалистите се създава конкуренция, единственото правило, в която е, че командният пункт не бива да бъде лъган. Важното е да се знае, че неуспехът днес може да се превърне в успешно убийство утре.