Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— И ако мога да допълня — прекъсна го французинът, — кой лекар е подписал смъртния акт?

— Прав си.

Мелодичните тонове се изчистиха в слушалката и се чуха две къси позвънявания на зумер, после тишина, последвана от нормалния звук на телефонно позвъняване. Електрониката си беше свършила работата и телефонът на бунгалото в Шенандоа сега звънеше. Майкъл усети пулса си в гърлото и познатото му спиране на дъха, когато се вълнуваше. Колко неща смяташе да каже на своя приятел и колко много искаше да се освободи от бремето на тези неща и да сложи края на този кошмар! Сигналът в слушалката спря — някой я беше вдигнал. Слава Богу!

— Да? — попита глас на четири хиляди мили в планините Блу Ридж, мъжки глас, но не този на Антон Матиас. Или може би телефонният сигнал идваше с изкривявания и единствената произнесена дума бе твърде къса, за да бъде идентифициран човекът?

— Jak se vám dari? 89 89 Как сте? (чеш.). — Бел.прев.

— Какво? Кой се обажда?

Не беше Матиас. Нима правилата бяха променени? Но ако бяха, нещо му убягваше. Това беше линия за кризисни случаи — личният телефон на Матиас, който ежедневно се подлагаше на проверка срещу подслушване и който само той можеше да използва. След пет позвънявания повикващият трябваше да прекъсне, да се обади на друг телефон и да остави името си и причината за обаждането, отчитайки, че сигурността не е пълна. Може би имаше някакво просто обяснение, може би Матиас е помолил свой сътрудник, който в момента е бил по-близко до телефона, да отговори на позвъняването?

— Държавният секретар Матиас, моля! — каза Майкъл.

— Кой се обажда?

— Фактът, че използвам този номер, ме освобождава от задължението да ви отговарям. Секретарят, ако обичате! Случаят е спешен и конфиденциален.

— Мистър Матиас има съвещание в момента и помоли тези, които звънят, да изчакват. Ако ми кажете името си…

— Дявол да ви вземе, не ме ли чухте? Случаят е изключително спешен!

— Той също се занимава с такъв случай, сър.

— Влезте при него и му предайте следните думи: křajan и… boure 90 90 Земляк, буре (чеш.). — Бел.прев. . Разбрахте ли ме? Само тези две думи, křajan и boure . Направете го веднага! Защото, ако не го направите, ще си изпатите, когато говоря с него! Направете го!

— Křajan — каза гласът неуверено. — Boure .

Линията заглъхна, но в слушалката слабо се чуваха мъжки гласове, които говореха на разстояние от слушалката. Чакането беше ужасяващо и Майкъл чуваше собственото си дишане. Накрая гласът се обади отново:

— Опасявам се, че трябва да бъдете по-ясен, сър.

— Какво?

— Ако ме запознаете с подробностите около кризисната ситуация и ми дадете телефонен номер, на който да ви потърся…

— Предадохте ли съобщението? Думите! Казахте ли му ги?

— Държавният секретар е изключително зает в момента и ви моли да съобщите за какво става дума.

— Дявол да ви вземе, казахте ли му ги?

— Повтарям ви какво каза държавният секретар, сър. Не може да бъде обезпокояван сега, но ако ми изясните проблема и оставите номер, някой ще ви потърси.

— Някой? Какво, по дяволите, е това? Кой сте вие? Как се казвате?

Тишина.

— Смит — каза гласът след малко.

— Името ви! Искам вашето име!

— Току-що ви го казах.

— Извикайте Матиас на телефона или…

Нещо щракна и разговорът прекъсна.

Майкъл изгледа слушалката в ръката си и затвори очи. Неговият наставник, неговият krajan , неговият pritel му беше затворил телефона. Какво се е случило?

Трябваше да разбере; това беше невъзможно, това изобщо не можеше да се случи! Той разполагаше с друг номер в Блу Ридж — дома на един човек, когото Матиас често посещаваше, когато идваше в Шенандоа, един възрастен човек, чиято любов към шаха и страстта му към старите добри вина помагаха на Антон да се освободи от огромното напрежение на работата си. Майкъл беше виждал Леон Зелиенски няколко пъти, но винаги се впечатляваше от дружбата между двамата и се радваше, че до Матиас има човек, който, макар и да не беше от Прага, поне беше роден наблизо — във Варшава.

Зелиенски бе високоуважаван професор по европейска история, дошъл преди много години от Варшавския университет да преподава в Бъркли. Антон се беше запознал с Леон при едно пътуване, по време на което изнасяше лекции, тъй като имаше нужда от допълнителни средства. Срещата прерасна в приятелство — поддържано главно по пощата и над шахматната дъска — и когато Зелиенски се пенсионира и почина съпругата му, Антон бе съумял да убеди стария учен да се пресели в Шенандоа.