Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Майкъл се обезпокои.

— И ти ли?

— Е, едва ли ще си губят времето с някого, за когото мислят, че е по-склонен да остави десет пациенти да умрат на операционната му маса, отколкото да се лиши от щедростта им.

— Би ли го направил?

— Нека ги разделим на две — отговори Салан и се засмя тихо. — Въпреки навиците ми съвестта ми едва ли би издържала повече от пет. — Паузата беше недостатъчно дълга, за да успее Майкъл да направи някакъв коментар. — Все пак може да се появи проблем. Казваха, че караш някакъв камион…

— Не е камион.

— Или може би тъмносив седан „Ланчия“.

— Така е.

— Трябва да се освободиш от колата или изобщо да не се връщаш при нея.

Майкъл погледна голямата кола до телефонната кабина. Двигателят беше прегрял, радиаторът изпускаше пара, която се издигаше и разсейваше под светлината на уличната лампа. Това, разбира се, привличаше вниманието на околните към колата.

— Не съм сигурен колко далече мога да стигна пеша — каза той на доктора.

— Загуба на кръв?

— Достатъчно, за да усетя.

— Merde! 86 86 Лайняна работа (фр.). — Бел.прев. Къде се намираш?

Хейвлок му обясни, добавяйки:

— Бил съм тук по-рано, но не помня много.

— Губиш ориентация или ти липсват ориентири?

— Има ли значение?

— Загубата на кръв.

— Чувствам се замаян, ако това имаш предвид.

— Да. Мисля, че знам тази пресечка. Има ли на отсрещната страна бижутерия? На име „някой си и Син“?

Майкъл се взря през стъклото над ланчията.

— „Ариал и син“? — попита той, като четеше големите бели букви на надписа над тъмната витрина на отсрещния тротоар. — „Фина бижутерия, часовници и диаманти“, за това ли става дума?

— Разбира се, „Ариал“. Знаеш ли, и аз съм имал спокойни нощи. Тази фирма е много по-свястна от крадците на Спелуж. Слушай сега — през няколко магазина северно от „Ариал“ има уличка, която води до малък паркинг зад магазините. Ще дойда там колкото мога по-бързо… най-много след двайсет минути. Не бих искал да карам прекалено бързо по улиците при тези обстоятелства.

— Моля те, недей.

— Ти също. Върви бавно и ако видиш паркирани коли, легни по гръб под една от тях. Когато ме видиш да пристигам, запали клечка кибрит. И прави колкото може по-малко движения, разбра ли?

— Ясно.

Хейвлок излезе от кабината, но преди да пресече улицата, разкопча сакото си, издърпа подгизналата в кръв риза от панталона и я изцеди. На паважа се появиха капки кръв. Наведе се напред и направи няколко бързи крачки зад ъгъла на сградата в сенките, размаза петната кръв с подметките на обувките си, така че всеки, който реши да огледа ланчията и мястото около нея, да предположи, че е изтичал по първата пряка. След това се спря, с усилие събу обувките си, направи крачка встрани и обратно към тротоара и отново пристегна сакото около тялото си. Смени посоката и леко накуцвайки, се отправи през кръстовището към онази страна на улицата, на която беше „Ариал и син“.

Лежеше по гръб с кибрит в ръка, разглеждаше покритото с грес шаси на някакво пежо, паркирано срещу стената на паркинга, и се стараеше да не загуби съзнание, решавайки задача за малко вероятна ситуация. Предположение: собственикът се връща с приятел и двамата се качват в колата. Какво ще трябва да направи Майкъл и как да го стори, за да не бъде видян? Първо да се изтърколи изпод колата… очевидно… но на коя страна?

Два фара пронизаха входа на паркинга и прекъснаха размишленията му. Колата навлезе десет фута в паркинговото пространство и изгаси фаровете си, но двигателят продължи да работи. Беше Салан, който му показваше, че е пристигнал. Хейвлок изпълзя изпод пежото и запали клечка кибрит. Секунди по-късно докторът стоеше надвесен над него и след малко те пътуваха на юг по пътя за Антиб. Майкъл седеше на задната седалка, свит в ъгъла, протегнал крака, снишен така, че да не се вижда.

— Може би си спомняш — обади се Салан — че къщата ми има страничен вход, до който може да се стигне с кола. Оттам се отива направо до кабинета ми и стаята за преглед.

— Помня. Използвал съм го.

— Ще вляза пръв, само за да огледам.

— Какво ще направиш, ако отпред има коли?

— Не искам да мисля за това.

— Може би трябва.

— Всъщност вече съм помислил. Имам колега във Вилфранш, възрастен човек, който е извън подозрение. Не бих искал да го забърквам, разбира се.

— Благодаря ти за онова, което правиш — проговори Хейвлок, погледна тила на доктора и забеляза, че косата, която едва бе започнала да посребрява само преди няколко години, сега бе почти изцяло бяла.