Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Човекът излезе; смуглото му лице изглеждаше още по-тъмно под слабото осветление на лампата в края на пътеката. Той тръгна по-бързо, но едва забележимо ускори крачка — този човек беше професионалист, който добре беше усвоил самоконтрола. Хейвлок се изправи предпазливо, готов да го последва, хвърли бегъл поглед през прозореца, но се загледа отново, силно обезпокоен. Вътре в бара сержантът говореше с русия войник, когото наричаше Ричи, и очевидно му даваше някаква нежелана заповед. Убиецът, изглежда, протестираше и надигаше халбата с бира, като че ли тя съдържаше някакво крайно необходимо лекарство — уважителен повод да не се подчини. После направи кисела гримаса, довърши питието на няколко едри глътки и тръгна към вратата.

Графикът се спазваше. Очевидно предварително бе организирано някой при моста да повика новака преди часа на застъпване на дежурство под предлог може би, че трябва да бъде инструктиран за задълженията си. Спазването на процедурата трябваше да изиграе ролята на прикритие и никой не би влязъл в спор. Но в случая ставаше дума за спазване на графика, а не на процедурата.

Те знаеха. Групата от Рим знаеше, че Джена Карас е на път към моста. Някой още в Арма ди Тагия е разпознал колата, с която тя пътуваше из Лигурийските Алпи, и е започнал да я следи. Колата, в която тя пътуваше, бе вероятно вече засечена само на минути път от граничния пункт при Кол де Мулине. Това бе логично: най-доброто време да се пресече границата е в края на наряда, когато войниците са уморени от еднообразната служба, очакват смяната и са по-небрежни.

Вратата се отвори и Майкъл отново се притаи, като поглеждаше през клоните на бора вдясно към пътя оттатък стълба с лампата. Наемникът пресичаше диагонално към отсрещния склон вляво на моста. В гледката нямаше нищо чудно — един турист, може би французин, който се връща в Кол де Мулине. Но след миг само той щеше да потъне в гората, заемайки предварително съгласуваната позиция източно от моста, откъдето можеше да припълзи до колата, временно задържана от патрула. Русият убиец сега се намираше на половината път до уличната лампа; той поспря и запали цигара, за да обоснове още някоя минута закъснение. Чу вратата да се отваря и очевидно беше доволен от това. „Войникът“ продължи по пътя си, а двамата от централната маса — американският наблюдател и по-зле облеченият му спътник, който бе вторият въоръжен участник в римската група, излязоха навън.

Сега Хейвлок разбра всичко. Разработеният прецизно капан след някоя минута щеше да бъде заложен. Двама снайперисти имаха грижата за онзи, който щеше да се опита да установи контакт с колата, в която пътуваше Джена — щяха да го убият, щом се покажеше, а двамата експерти по експлозивите щяха да направят необходимото колата да експлодира някъде по улиците на Кол де Мулине или в краен случай по пътя за немаркираната на картите самолетна писта.

Освен че се задействаше график, разработен на базата на предположението, че приближава кола на път за моста, можеше да се направи още едно предположение. Групата от Рим знаеше, че той ще се появи и ще бъде достатъчно близо до моста, за да види всички преминаващи през границата, които подават паспорти на граничния патрул. Тези хора смятаха да наблюдават особено внимателно всеки мъж, който се появеше, без да изпускат оръжието от ръцете си. Предимството им беше в числеността, но той също имаше своето предимство, което беше много съществено: знаеше кои са те.

Добре облеченият американец и неговият сътрудник — вторият стрелец, се разделиха на пътя, като наблюдателят тръгна надясно, за да напусне сцената на планираната екзекуция, докато убиецът тръгна наляво към моста. Два малки камиона се зададоха откъм Монеси, първят с един фар, а другият — с два, но без предно стъкло. Нито американецът, нито партньорът му им обърнаха внимание — те явно знаеха как изглежда колата, която очакват.

Ако познаваш стратегията на врага, можеш да я контрираш със своя стратегия — тези думи беше казал баща му преди много години. Майкъл още помнеше високия, ерудиран мъж, който търпеливо обясняваше на партизаните, успокояваше страховете им, насочваше в правилна посока гнева им. Лидице беше каузата им, смъртта на германците — целта им. Той си спомни всичко това в момента, когато приведен се върна до пътя, който обикаляше сградата на мотела, и се мушна в храстите.

За първи път видя моста от около триста ярда от завоя на шосето, което извеждаше до мотела — завоя, който бе избегнал, като навлезе в гората. Мостът беше не много дълъг и толкова тесен, че две разминаващи се на него коли сигурно щяха да си остържат боята. Две редици лампи вече бяха запалени. Те висяха като гирлянди между двата странични стълба над централната част на моста и няколко от тях бяха изгорели. Самият пропускателен пост се състоеше от две караулки, разположени една срещу друга. Прозорците им бяха високи и широки и всяка от тях се осветяваше от силна лампа на тавана. Между двете малки квадратни постройки беше спусната бариера, боядисана в светлоотразяваща оранжева боя. Вдясно от манивелния механизъм за ръчно вдигане и спускане на бариерата имаше невисока врата, която се отваряше към пешеходната пътека.