Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Двама войници в кафяви униформи с червени и зелени ленти на ръкавите стояха от двете страни на втория камион и отегчени от дежурството, говореха с шофьора. Третият беше при задната част на машината, но вниманието му бе приковано към гористата местност отвъд моста. Той я оглеждаше като ловец, който дебне ранен планински рис. Той стоеше, без да помръдва, но очите му шареха и главата му едва забележимо се местеше. Това беше русият убиец. Кой можеше да предположи, че един смотан войник, охраняващ затънтен гранично-пропускателен пункт, всъщност бе завършен убиец, чийто периметър на действие обхващаше цялото Средиземноморие?

Четвъртият човек току-що бе минал през вратата за пешеходци. Той бавно се насочваше по лекия наклон към средата на моста. Но този мъж не възнамеряваше да прекоси до другата страна, не смяташе да поздрави френския граничен патрул на лигурийско наречие и както всички останали да съобщи, че въздухът в la belle France 77 77 Хубава Франция (фр.). — Бел.прев. е по-добър и жените, да благодарим на бога, са по-стройни. Не, мислеше си Майкъл, този облечен в груби дрехи селянин от планините с провиснали панталони и възголямо, тежко яке щеше да остане скрит сред сенките около средата на моста, и ако сумракът там му позволеше, щеше да провери оръжието си — без съмнение, скорострелен автомат със сгъваем приклад, който лесно можеше да остане скрит под дрехите. След това щеше да освободи предпазителя и да изчака момента на експлозията, за да се втурне към пропускателния пункт, готов да разстреля италианския патрул, ако се опита да се намеси, готов да стреля в мъжа, който можеше да се появи от тъмнината, за да стигне до жената, опитваща да пресече границата. Този човек, когото видя за последен път на централната маса в мотела, беше оставеният в резерв помощник на русокосия убиец.

Това беше капанът. След като влезеше в него, жертвата щеше да се окаже заградена от всички страни. Двама души с експлозиви и оръжия чакаха на входа, трети беше в средата, а четвъртият дебнеше на изхода. Добре замислено и съвсем професионално изпълнено.

Малко огънче на скрита в шепа цигара можеше да се види в храстите диагонално на черния път. Агентът наблюдател, явно човек на удоволствията, не можеше да се откаже нито от хронометрите, нито от цигарите в началния стадий на операция по ликвидиране. Трябваше да го подменят и сигурно щяха да го направят.

Хейвлок прецени ъгъла, под който виждаше цигарата, както и височината от земята и заключи, че наблюдателят е приклекнал или седнал, а не е прав. Гъстата растителност пречеше на човека да вижда пътя ясно, а това означаваше, че все още не очаква колата с Джена Карас — беше твърде небрежен за предстоящо опознаване. Сержантът беше казал на войниците, че разполагат с час, за да си напълнят бъбреците; значи оставаха около четиридесет минути. Но Майкъл разполагаше с много малко време за онова, което трябваше да направи, за да задвижи контрастратегията си. Най-напред трябваше да научи всичко за стратегията на Рим.

Върна се обратно до мястото, от което светлината, идваща откъм моста, се засенчваше от листата на дърветата. Тичешком прекоси пътя, зави наляво и предпазливо тръгна напред, като внимаваше при всяка стъпка да не настъпи някоя клонка. За един кратък, ужасен момент се пренесе отново в горите край Прага със спомена за отекващите в ушите му изстрели от Лидице, с гледката на пищящите, агонизиращи хора пред очите му. После изведнъж се озова отново в настоящето, спомняйки си кой е и къде се намира. Той беше планинска котка; леговището му бе омърсено от лъжци, които с нищо не бяха по-добри както от стрелящите в Лидице, така и от другите, които бяха разпоредили „самоубийствата“ и изпращанията в гулаг, след като дулата замлъкнаха. Той беше в своята среда — гората, която му бе станала приятел в момент, когато не можеше да се довери на никого, и която никой друг не познаваше така добре като него.

Агентът наблюдател седеше на една скала и верен на склонността си към угаждане, си играеше с часовника, като натискаше различни бутончета по него. Хейвлок бръкна в джоба си и извади едно от нещата, които беше купил в Монеси — нож за почистване на риба с десетсантиметрово острие, скрито в кожен калъф. Той разтвори клоните пред себе си, приведе се и се хвърли напред.

— Ти! Исусе Христе!… Недей! Какво правиш? О, Боже мой!

— Само се опитай да гъкнеш и ще ти видя сметката! — Майкъл беше забил коляно в гърлото на агента и държеше наточеното като бръснач назъбено острие върху бузата на човека, под лявото му око. — Това острие е за чистене на риба, кучи сине! Ще ти одера кожата, освен ако ми кажеш онова, което искам да знам. И то веднага.