Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Пикапът спря пред моста и дрънченето затихна. Русият убиец стоеше до един от патрулите — очевидно инструкциите му бяха да контролира прилагането на процедурата, но неспокойните му очи обхождаха горите и пътя под тях. Откъм бариерата се чуха високи гласове — двойката в колата протестираше срещу искането да слезе; те очевидно пресичаха границата всеки ден.

Майкъл осъзна, че трябва да се възползва от шума и запълзя напред. Беше на около седем фута от мъжа, когато там, долу, беше отворена задната врата на пикапа и виковете преминаха в кресчендо. После се чу шум от затръшване на вратата. Хейвлок изскочи от храстите, изпънал ръце с втвърдени пръсти, готови за атака.

— Che mai… 78 78 Но какво…? (ит.). — Бел.прев. ?

Специалистът бе лишен от възможността да изпита друг шок. Главата му се заби в земята и шията му бе уловена като в менгеме от ръцете на Майкъл, след което той задавено се изкашля и тялото му се отпусна. Хейвлок го преобърна и след като прибра ръцете до неподвижно изпънатото тяло, здраво ги пристегна над лактите със сваления от панталона колан. После извади ламата автоматик от кобура на гърдите си и стовари цевта му над слепоочието на мъжа, удължавайки по този начин времето, през което той щеше да остане в безсъзнание.

Бързо разтвори сака. Това беше преносимата лаборатория на специалиста, пълна с компактни блокове динамит и меки рула пластичен експлозив. Устройствата с жици, стърчащи от фосфоресциращи циферблати, бяха детонатори, чиито положителен и отрицателен полюс бяха пресукани един в друг със смъртоносния прах и нагласени така, че едно просто завъртане с пръсти да освободи заряда им в точно определена минута. Имаше и друг вид детониращи устройства: малки, плоски, кръгли модули, не по-големи от циферблат на мъжки часовник, на които се виждаше един ред светеща цифрова индикация и малко бутонче вдясно, с помощта, на което можеше да се нагласи желаното време. Те бяха създадени специално за взривяване на заряди пластичен експлозив, с който биваха обвивани, и осигуряваха точност до пет секунди в работен интервал от двайсет и четири часа. Хейвлок опипа с ръка пакет с пластичен експлозив. В средата на горния му капак имаше отвор със самозалепваща лепенка, през който се вмъкваше с лек натиск в меката маса един от модулите, а дъното се разпознаваше по лепенката, която трябваше да се отлепи няколко минути преди поставянето на експлозива. Отлепването й откриваше тънък слой епоксидна смола, която бързо се втвърдяваше на въздуха и по-здраво от заварка задържаше за повърхността експлозива, така че да не падне нито от ураган, нито земетресение. Той извади от сака три заряда и ги разпредели по джобовете си. След това пълзешком се отдалечи, като дърпаше брезентовия сак зад себе си. Десет фута по-навътре в гората го скри под един откършен клон. Погледна часовника си — разполагаше с още дванайсет минути.

Виковете откъм моста бяха затихнали. Разгневената двойка се бе качила в пикапа, а войниците от патрула се извиняваха за прилагането на налудничавите временни разпоредби. Бюрократи! Двигателят изръмжа, последваха серия металически стонове, преди педалът на газта да бъде натиснат до дъно. Фаровете отново светнаха, оранжевата бариера се вдигна и след сърцераздирателно превключване на скоростите таратайката тръгна неуверено по моста. Тракането се чуваше още по-силно, почти оглушително, докато машината минаваше по металната повърхност. Шумът отекваше почти във всички посоки и запълваше въздуха с неспиращо стакато, което накара единия от часовите да запуши уши с ръце и да примижи. Тракането и фаровете: първото отклоняваше вниманието, а второто разсейваше. Ако излезеше на добра видимост, той можеше — защо не, макар това да бе малко вероятно — да елиминира изпратения в засада втори убиец. Но нямаше да опита нищо, преди да се убеди, че шансът е на негова страна.

Якият тип в грубото яке щеше да застане до перилата, накланяйки се през тях може би, за да изглежда по-малко подозрителен в светлината на фаровете — просто още един изморен пешеходец, изпил повече вино, отколкото може да носи. Абсурдно беше да се разчита на единичен изстрел — никой не можеше да постигне такава точност от над осемдесет фута. Но магнумът бе страшно оръжие, заглушителят му бе прострелян и точността от това съвсем не бе влошена. Един добър стрелец, след бързо изстрелване на четири-пет куршума, можеше да улучи целта само ако стреля в бърза последователност — като откос. Всяко забавяне увеличаваше опасността да сгреши. Изискваше се твърда ръка, подпряна на нещо стабилно, и добра видимост. Нямаше да навреди също, ако се приближеше още малко до целта.