Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Отново ви изказвам съжаленията си, синьора — каза униформеният убиец. — Необходимо е да отметнете воала.

— Но, мили Боже, защо ? — попита Джена Карас. Гласът й беше нисък, контролиран, но леко потреперващ, дали от скръб или страх.

— Само за да сравня вашето лице със снимката на паспорта ви, синьора. Вие, разбира се, знаете, че такава е обичайната практика?

Джена бавно вдигна воала от лицето си, а после свали и шапката от главата. Кожата й, обикновено бронзово загоряла от слънцето, сега беше тебеширенобяла под слабата, неземна светлина, озаряваща моста, деликатните й черти бяха напрегнати, високите й скули бяха като на маска, а дългата й руса коса беше опъната назад и събрана в стегнат кок. Майкъл я съзерцаваше, дишайки дълбоко, но тихо и вътрешно плачеше от болка, като същевременно се връщаше назад в едно друго време, в което те лежаха на тревата, гледаха Вълтава, разхождаха се по „Рингщрасе“, държаха се за ръце като деца, смееха се над иронията, че двама дълбоко законспирирани агенти се държат почти като обикновени човешки същества… И после, в леглото, прегърнали се един друг, си разказваха как ще разбият стените на своя вечен затвор.

— Синьора има прекрасна коса — каза русият убиец с усмивка на лицето, която не подхождаше на чина му. — Майка ми би я харесала. Ние също сме северняци.

— Благодаря ви. Мога ли да сложа воала си? В момента съм опечалена.

— Само още момент, моля ви — отговори Ричи, повдигайки паспорта й, но без да гледа в него. Не помръдваше, но погледът му обгръщаше всичко околовръст и гневът му очевидно нарастваше. Придружителите на Джена стояха неподвижни край колата и отбягваха да срещат този поглед.

Зад ланчията, от двете страни на стария камион, дошлите като подкрепление убийци бяха напрегнати, взираха се в сенките и пак поглеждаха към околностите на мотела с изражение на очакване на лицата. Те сякаш го очакваха да се материализира от тъмнината, да се появи ненадейно, да се зададе — или небрежно пристъпващ по пътеката откъм мотела, или иззад дебелия ствол на някой бор в края на пътя — и да призове стоящата до колата жена. Това бе, което очакваха, това бяха моментите, изчислени предварително — щом не се е появила по-рано, целта щеше да се появи сега. И от тяхна гледна точка това трябваше да стане. Всичко бе чисто изпипано. Целта не се бе появявала в околността на моста през изтеклите двайсет и шест часа, а ако е дошла тук по-рано, това би било глупаво. Не можеше да знае с каква кола ще пристигне Джена Карас, нито кой път ще избере, за да мине през Кол де Мулине. Отвъд тези дедукции нямаше причини белязаният да умре човек да узнае, че има група за него, дошла тук от Рим. Трябваше да се случи сега или изобщо нямаше да се случи.

Напрежението достигна критичната си точка. Нещата усложняваха двамата войници, затворени в караулката, които се опитваха да отворят вратата и крещяха нещо през дебелите стъкла на прозорците, но гласовете им се чуваха приглушено. Нито Джена Карас, нито платените й придружители пропускаха нещо от тези детайли; шофьорът едва забележимо се приближаваше до вратата на колата, а партньорът му — към гората. Един капан се готвеше да се затвори; те знаеха причините, но това очевидно не беше капан, приготвен за тях — иначе вече щеше да се е затворил.

Хейвлок усещаше, че от този момент нататък всичко е въпрос на правилно разпределяне на ходовете във времето: онова мъчително чакане, след което инстинктът му казваше, че трябва да влезе в действие. Той не можеше да пренареди нещата така, че шансът да го благоприятства, но можеше да смекчи неблагоприятните обстоятелства, възправили се срещу него. И срещу Джена.

— Finirà in niente 80 80 Ще свърши зле (ит.). — Бел.прев. — изрече убиецът в униформа, достатъчно високо, за да бъде чут, после вдигна ръката си до кръста и завъртя китката два пъти, както преди, давайки сигнала.

Майкъл бръкна в джоба си и извади от него опаковка пластичен експлозив и възпламеняващ модул. Светещата индикация показваше 0000; той натисна бутона на таймера деликатно и нагласи цифрите, които искаше, след което вкара детонатора в самозапечатващия се отвор. Вече неколкократно бе проверявал позицията си в тъмното, беше набелязал пътя, по който имаше най-малко препятствия, и сега тръгна по него. Навлезе осем фута в гората, отбеляза очертанията на клоните на фона на нощното небе и хвърли пакетчето високо във въздуха. В момента, в който то излетя от ръката му, той си тръгна обратно към пътя, за да излезе успоредно на раздрънкания камион на десетина фута зад помощника, облечен в дрехи на планинец. В магнума оставаха още два патрона и може би щеше да му се наложи да използва и двата, но тихите изстрели бяха за предпочитане пред експлозиите от ламата. Оставаха броени секунди.