Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Русият фалшив граничар се отдалечи от оранжевата бариера, бързо се отправи към караулката, почука по прозореца, после посочи към приближаващата кола и накрая към себе си. Играеше ролята на енергичен новак, който показва на по-старшите от него, че може да се справи със задачата. Двамата войници вдигнаха поглед, раздразнени от прекъсването и от това, че досадникът може би е видял получаването на парите, след което кимнаха и му махнаха с ръка да върви.

Вместо да тръгне веднага, убиецът от Рим бръкна в джоба си, извади оттам някакъв предмет и небрежно се приближи към затворената врата на караулката. Като стигна до нея, протегна ръка и постави предмета в рамката под прозореца; напрежението в позата му показваше, че полага значително усилие. Хейвлок се опитваше да проумее какво точно прави убиецът. Изведнъж разбра — вратата беше плъзгаща се, но едва ли вече можеше да се плъзга. Мъжът на име Ричи беше заклинил между нея и рамката тънка стоманена пластинка със зъбци под наклон. Вратата беше блокирана — колкото повече сила се използваше, за да се отвори, толкова по-дълбоко щяха да се забиват зъбците, докато всякакво плъзгане щеше да стане невъзможно. Двамата войници сега бяха като в плен, защото навсякъде, дори и незначителните пропускателни пунктове са солидни сгради, остъклени с дебело стъкло. И все пак идеята имаше недостатъци: едно обаждане до помещението за почивка някъде в околността щеше незабавно да докара помощ. Майкъл се взря през слабата светлина около караулката и разбра, че и за този недостатък е помислено. На клона на едно дърво висеше прекъснат дебел телефонен кабел. Убийците от Рим сега контролираха пункта.

Русият се насочи към металната преграда, която отделяше пътя от входа на моста, и зае военна стойка: разкрачени крака, лява ръка на кръста, дясната вдигната високо в жест, който на всички езици означава „Стоп!“. След това погледна към приближаващия седан.

Ланчията спря. Предните прозорци се спуснаха и двамата мъже на предните седалки подадоха паспортите си. Убиецът се упъти до прозореца при шофьора и тихо каза нещо — твърде тихо, за да може Хейвлок да чуе думите, — но гледаше през него към задната седалка.

Шофьорът обясни нещо и се обърна към спътника си за потвърждение. Вторият се наклони през седалката, кимна с глава, а после я поклати, сякаш изразяваше съжаление. „Граничарят“ отстъпи и заговори по-високо с войнишка непреклонност:

— Съжалявам, синьора и синьори — каза той на италиански. — Разпорежданията за тази нощ изискват всички пътници да слизат от колите, докато се извършва проверката.

— Но нас ни увериха, че ще можем да минем през Кол де Мулине максимално бързо, Caporale 79 79 Ефрейтор (ит.). — Бел.прев. — протестира шофьорът, извисявайки глас. — Милата жена погреба съпруга си само преди два часа. Тя е разстроена… Ето документите й, ето и паспорта. Нашите също. Очакват ни за службата в осем часа. Тя произхожда от чудесно семейство. Това беше един френско-италиански брак, завършил трагично поради ужасен нещастен случай. Кметовете и на Монеси, и на Мулине бяха на погребението…

— Моите съболезнования, синьор — отвърна убиецът. — Но ви моля да слезете от колата. Зад вас има камион и не е редно да задържате опашката.

Хейвлок леко се обърна и погледна стария камион с мощен двигател. Вътре нямаше никого. Двамата мъже, пътуващи с него, бяха излезли и стояха край двата банкета на пътя, оглеждаха го и току се взираха с търсещ поглед в гористата местност наоколо, без да вадят ръце от джобовете си. Подкрепления на резервите. Граничният пункт сега принадлежеше на групата от Рим и те бяха абсолютно уверени, че никой не може да мине, без да бъде видян, а ако бъде видяна целта, тя щеше да бъде ликвидирана.

Но ако не го забележеха? Щеше ли да остане в сила втората заповед? Щеше ли втората цел — примамката — да бъде елиминирана в Кол де Мулине, защото преставаше да бъде използваема като примамка? Майкъл болезнено разбираше, че отговорът на този въпрос е очевиден. Да, тя трябваше да умре. Тя не съществуваше, съществуването й бе толкова опасно за лъжците, които еднакво лесно даваха разпореждания и на посолства, и на стратези. Групата щеше да се върне в Рим, без да е изпълнила основната си цел, и единственият губещ щеше да се окаже някакъв агент, изпратен за наблюдател, който дори не знаеше, че има и втора цел.

Една висока фигура, облечена в черно, излезе от задната врата — опечалена жена с черен воал, падащ на лицето й от широкопола шапка. Хейвлок се взря; болката в гърдите му бе просто непоносима. Тя се намираше на не повече от двайсет фута, но пропастта между тях бе запълнена със смърт — нейната щеше да дойде съвсем скоро, независимо дали неговата щеше да последва или не.