Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Ти си луд!

— Ако вярваш на това, загубен си. Откога си тук?

— Двайсет и шест часа.

— От кого получи заповедта?

— Как бих могъл да знам?

— Защото дори задник като тебе ще иска да се подсигури! Това е първото нещо, което се научава относно ликвидацията, нали? Заповедта! Кой нареди?

— Двусмисленост! Паролата беше „Двусмисленост“ — извика агентът наблюдател, като усети, че острието започва да се забива в кожата му. — Кълна се в Христос, това е всичко, което знам! Този, който можеше да я използва, е човек, проверен от Кон Оп. Кой е всъщност, може да се установи там! Боже, единственото, което знам, е, че заповедта се дава от човек, който знае паролата! Това ни беше подсигуровката!

— Склонен съм да ти повярвам. Сега, разкажи ми за графика на операцията. С подробности. Прехванали сте я в Арма ди Тагия и оттам насетне сте я следили. Как?

— Чрез смяна на колите още от крайбрежието.

— Къде е тя сега? Каква е колата? Кога се очаква да пристигне?

— Ланчия. Очаквано време на пристигане по данни отпреди половин час, в случай че…

— Прекрати тези глупости. Кога?

— Пристигане около седем и четиридесет. Поставихме предавател в колата.

— Знам, че нямаш радио в себе си; това би било сериозна улика, ако нещо се случи. Как се свързаха с тебе?

— По телефона в хотела. Боже! Махни това нещо от мене!

— Не още, разумни човече. Сега, графика, по стъпки. Кой следи колата в този момент?

— Двама души в разнебитен камион, на четвърт миля зад тях. В случай че прехванеш колата по пътя, те ще те нападнат.

— И какво ще стане, ако не го направя?

— Взети са мерки. От седем и трийсет нататък всеки, който пресича границата, трябва да излезе от колата, камиона, от онова, с което пътува. Превозните средства ще бъдат претърсвани, така че тя просто ще трябва да се покаже.

— Значи, решихте, че и аз ще се покажа тогава?

— Ако ние… те… не те открият преди това. Те вярват, че ще те хванат преди тя да стигне дотук.

— Какво е предвидено, ако това не се случи?

— Не знам! Планът е техен.

— Твой е! — Хейвлок разсече кожата по лицето на агента и кървава струйка потече по бузата му.

— Боже! Недей, моля те !

— Казвай!

— Идеята е да изглежда, сякаш нападателят си ти. Те знаят, че имаш оръжие, без значение дали ще го извадиш или не. Ще те застрелят и ще го сложат в ръката ти, ако трябва. Целта е да се внесе объркване. След това ще избягат — двигателят на камиона е мощен.

— Лъжец! Проклет лъжец! — Майкъл прекара острието на рибарския нож през лицето на агента до другата буза. — Лъжците трябва да бъдат белязани! И ти, лъжецо, ще бъдеш белязан! — Той прободе кожата с върха на ножа. — Онези двама клоуни, които работеха в Африка — Танзания, Мозамбик, Ангола — те не са дошли тук заради планинския въздух, нали, лъжецо?

— О, Боже! Ще ме убиеш!

— Не още, но това е напълно възможно. Каква е тяхната роля?

— Те са просто в резерв! Ричи ги доведе!

— Корсиканецът?

— Не познавам никакъв корсиканец.

— Русият.

— Да! Моля те, не ме порязвай!

— Резерв? Като приятеля ти на масата?

— На масата? Боже, какъв човек си ти?

— Наблюдателен, а ти си глупак! Значи, за тебе те са само стрелци в резерв?

— Исусе, разбира се, че са! Точно такива са!

Значи лъжците във Вашингтон бяха излъгали дори своите в Рим. Джена Карас не съществуваше. Жената в колата трябваше да бъде ликвидирана без знанието на Рим. Лъжци! Убийци!

Но защо ?

— Къде са те?

— Но аз кървя! Устата ми е пълна с кръв!

— Ще се удавиш в нея, ако не ми кажеш. Къде са?

— От двете страни! На двайсет-трийсет фута преди началото на моста. Исусе, умирам!

— Не, не умираш! Само си белязан и с тебе е свършено. Защото не заслужаваш даже козметична операция. — Хейвлок прехвърли ножа в лявата си ръка, след което вдигна дясната — напрегната, с вдървени пръсти и стегнати мускули по ръба на дланта. След това я стовари върху гърлото на агента. Знаеше, че така ще го неутрализира за не по-малко от час. Това време трябваше да му стигне, просто трябваше.

Отново пълзеше през шубраците, чувствайки се сигурен в своята гора.

След малко го откри. Мъжът беше коленичил над брезентов сак и светлината от моста беше достатъчна, за да забележи силуета му, но недостатъчна, за да го види, ако не знаеше къде да търси. Изведнъж се чу ръмжащ шум на двигател и тракане по камъните на пътя на разхлабен ауспух или броня. Майкъл рязко се извърна, затаил дъх, и посегна към колана. Един разнебитен пикап се показа иззад завоя. През главата му мина влудяващата мисъл, че се е хванал на лъжата на агента. Погледна отново към специалиста по експлозиви — той се беше снишил още повече, без да помръдва, и Майкъл с облекчение въздъхна.