Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

И когато получеше отговорите, когато си възвърнеше любовта, щеше да позвъни по телефона в едно бунгало сред други планини на хиляди мили оттук. В Блу Ридж и Шенандоа, САЩ. Неговият наставник и приятел Антон Матиас ще научи за неоспоримото съществуване на една конспирация, която проникваше с неизвестна цел в най-интимната същност на тайните операции.

Изведнъж видя пред себе си малък светъл кръг, който проникваше през зеленината. Той приклекна и се взря, опитвайки се да определи откъде идва светлината. Тя не се местеше, просто си беше там, където допреди малко я нямаше. Крадешком той пристъпи напред, хипнотизиран и стреснат.

После се изправи, успокоен, и отново задиша свободно. Пътят пред него завиваше и на завоя се виждаха очертанията на постройка — това беше мотелът. Някой току-що бе включил външната лампа и след малко щяха да блеснат други светлини. Тъмнината се беше спуснала изведнъж, сякаш слънцето се бе провалило в някаква пропаст. Високите борове и масивните канари закриваха сиянието на залеза, което сигурно още можеше да се различи в небето. След малко се появи светлина и в трите прозореца от близката страна; отпред бяха повече, но точно колко, не можеше да каже — най-малко шест, ако се съдеше по светлината, която падаше върху тревата и покрития с чакъл път, водещ към парадния вход на сградата.

Майкъл навлезе сред дърветата, за да провери шубрака под короните. Оказа се, че през него може да се върви спокойно, и той тръгна към трите осветени прозореца. Нямаше смисъл да се задържа на пътя повече — ако възникнат изненади, не е нужно той да е потърпевшият.

Скоро стигна до края на гората, където в дълбокия коловоз от засъхнала кал лежеше дебел ствол на един бор. Пътят заобикаляше мотела и опираше в някакво подобие на паркинг, намиращ се в непосредствена близост до една врата, през която вероятно се пренасяха доставките. Разстоянието до прозореца отсреща бе около двайсет и пет фута. Майкъл излезе иззад дървото.

И в същия миг го заслепиха фарове. Един камион изскочи с рев от гората вдясно от него и пое по тесния коловоз. Хейвлок се втурна обратно в храстите и посегна към испанския автомат, закрепен на гърдите му. Камионът мина покрай него, клатейки се застрашително и подскачайки по втвърдените буци кал, сякаш беше малка баржа в бурно море. Дочуваха се гневни викове на хора, които недоволстваха от подобно пътуване.

Хейвлок не беше сигурен дали са го видели и се сниши, за да наблюдава. Камионът спря рязко пред входа на широкия равен паркинг, шофьорът отвори вратата и скочи на земята. Майкъл беше готов да побегне навътре в гората и отстъпи няколко крачки. Но не беше нужно; шофьорът се протегна, като ругаеше на италиански; фигурата му внезапно изникна от тъмнината, защото някой в мотела запали прожектор, насочен към него. Това, което светлината разкриваше, бе озадачаващо: шофьорът бе облечен в униформа на италианската армия и носеше отличителните знаци на граничен патрул. Той пристъпи към задната страна на камиона и отвори широката двойна врата.

— Хайде, копелета, измъквайте се! — извика той на италиански. — Разполагате с около час, за да си напълните бъбреците, преди да застъпите дежурството. Аз ще се разходя до моста да кажа на другите, че вече сме тук.

— Както караш, сержант — каза един войник с кисело изражение на лицето — сигурно са те чули чак в Монеси.

— Я се шибай!

От камиона слязоха още трима, всичките от патрула; те започнаха да се разтъпкват и да се протягат.

Сержантът продължи:

— Паоло, ти вземи новия. Обясни му правилата.

Военният мина шумно покрай Хейвлок, почеса се между краката и опъна гащетата си под брича — сигурен знак, че пътуването е било дълго и лишено от удобства.

— Хей, Ричи! — извика един от войниците до камиона, като надникна вътре. — Ричи ти беше името, нали?

— Да — обади се глас отвътре и от сенките излезе пета фигура.

— Улучил си най-добрата служба в армията, paesano 72 72 Селянино (ит.). — Бел.прев. ! Караулното помещение е при моста, но сме се споразумели и може да се каже, че живеем тук. Затова не ходим там, докато не стане време. Защото, като отидеш там, застъпваш, ясно ли е?

— Ясно — отговори войникът Ричи.

Но името му не е Ричи, мислеше си Майкъл, разглеждайки русолявия мъж, който изтупваше кепето си, удряйки го в дланта на лявата си ръка. Мислите на Хейвлок се върнаха в миналото, към купчина снимки и съзнанието му избра една от тях. Този човек не беше войник от италианската армия… и с положителност не беше от граничния патрул. Беше корсиканец, изключително опитен с автомат или пистолет, с парче жица или с нож. Истинското му име беше без значение — той имаше прекалено много, за да се броят. Беше „специалист“, използван в операции по ликвидиране — един надежден екзекутор, който познаваше отлично обстановката по Западното Средиземноморие и се чувстваше еднакво добре и на Балеарските острови, и в горите на Сицилия. Снимката му и досието с известните му акции бяха дадени на Майкъл преди няколко години от един агент на ЦРУ в охранявана стая на Паломбара. По онова време Майкъл проследяваше група на „Червените бригади“ и се готвеше да предприеме акция по анонимното й ликвидиране. Тогава се беше отказал от услугите на русия мъж, който сега стоеше на трийсет фута от него — нещо му бе попречило да му се довери, както Рим му се беше доверил сега.