Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Няма значение. Има моменти, когато е желателно да се избягват притеснителните ситуации. Ако пожелаеш да сътрудничиш, може и нищо да не се узнае. Ако сътрудничиш.

— В каквото пожелаете. Това е подарък, какъвто не очаквах.

— Искам да знам всичко, което ти е казала. И говори по-бързо.

— Говорихме за много незначителни неща…

— Не това очаквах да чуя.

— Разбирам. Тя беше спокойна, очевидно много интелигентна, но зад това привидно спокойствие личеше една силно изплашена жена. Беше в тази кабина.

— О?

— Не с мене, уверявам ви. Синьор, аз имам дъщери на нейната възраст. Хранихме се заедно три пъти; в екипажа ми не са хора, с които бих пуснал дъщерите си да се хранят. Сещам се — носеше много пари в себе си. Нямаше избор; този начин на пътуване не е евтин… Освен това очакваше неприятности. Тази нощ.

— Какво искаш да кажеш?

— Попита ме дали някога съм бил в селцето Кол де Мулине в Лигурийските планини.

— Казала ти е за Кол де Мулине?

— По една случайност съм бил в Мулине няколко пъти. Корабите, които ми поверяват, доста често имат нужда от ремонт тук — в Сан Ремо или Савона, или Марсилия, която между другото е най-отдалеченото пристанище, до което плавам. Не съм онова, което наричат capitano superiore 71 71 Голям капитан, морски вълк (ит.). — Бел.прев. .

— Продължавай нататък.

— Били сме на сух док тук, в Сан Ремо няколко пъти и съм се качвал в планините до Кол де Мулине. Намира се на френската граница, западно от Монеси — едно чудесно градче, пълно с планински ручеи и… как се нарича? Ruote a palle?

— Воденични колела. „Мулине“ може да означава на френски и воденични колела.

— Si . Това е един малък проход в ниските Алпи, през който не се минава често. Трудно се стига дотам, няма удобства, транспортът е лош. А граничният патрул е най-ленивият — мързи ги да извадят цигарите „Голоаз“ от устата си, да не говорим за проверка на документи. Опитах се да успокоя моята изплашена пътничка, че няма да има проблеми.

— Мислиш, че ще се опита да мине през граничния пункт?

— Има единствен малък мост през планинска река. А и защо не? Съмнявам се, че дори трябва да подкупва някого, особено ако е една от жените в група добре облечени туристи, която пресича границата нощем и всички са весели от виното. Какво толкова ще ги заинтересува?

— Хора като мене се интересуват.

Капитанът спря и се облегна на стола си, оценявайки американския служител в някаква нова светлина.

— Тогава сам ще трябва да си отговорите на тези въпроси, синьор. Кой друг би могъл да знае? — Двамата се гледаха известно време един друг, без да проговорят. Капитанът кимна и продължи: — Но ще ви кажа само, че ако не използва моста, ще трябва да намери път през гъсти гори и стръмни планини.

— Благодаря. Тази информация ми беше полезна. Спомена ли защо иска да напусне страната по този начин?

— А, обичайните обяснения. Летищата били под наблюдение, гарите също, както и главните пътища към Франция.

— Кой ги наблюдава?

— Хора като вас, синьор.

— Така ли каза?

— Не беше нужно да ми казва нищо повече от това, което сподели, а и аз не разпитвах. Такава е истината.

— Вярвам ти.

— Ще отговорите ли тогава на въпроса? Знаят ли други?

— Не съм сигурен — каза Майкъл. — Честно.

— Защото, ако и други знаят, аз съм свършен. Отивам в затвора.

— Означава ли това, че информацията ще бъде публично известена?

— Почти сигурно. Ще бъда обвинен пред комисията.

— Надали някой ще се занимава с тебе. Струва ми се, че хората, с които се занимавам, не биха искали този инцидент да се разчуе. Щом не са се добрали до тебе досега — по радио, с моторница или хеликоптер — те или не знаят, че съществуваш, или не искат да знаят за теб.

Капитанът пак замълча и предпазливо погледна Хейвлок.

— Хората, с които се занимавате ли, синьор? — прошепна той и думите му увиснаха във въздуха.

— Не разбрах?

— Щом „се занимавате“, значи не сте един от тях, така ли е?

— Това не е важно.

— Вие искате да й помогнете, нали? Не я преследвате, за да я… накажете?

— На първия въпрос отговорът е да. На втория — не.

— Тогава ще ви кажа. Тя ме попита дали съм чувал за самолетната писта до Кол де Мулине. Не бях чувал. Никога.

— Самолетна писта? — Майкъл разбра. Допреди десет секунди тази допълнителна информация нямаше да му бъде дадена. — Мост над планинска река и самолетна писта. Тази нощ.

— Това е всичко, което мога да ви кажа.

Планинският път, който водеше от Монеси към френската граница, беше достатъчно широк, но скалите, канарите и крайпътната зеленина го правеха да изглежда тесен и по-удобен за тежкотоварни камиони и джипове, отколкото за леки автомобили. Майкъл каза, че е свикнал да изминава последната половин миля пеша и шофьорът на таксито не можа да скрие облекчението си.