Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Милър! — изкрещя той. — Къде е Милър?

— Разписанието казва „Бетезда“, мисля.

— Открий го — заповяда Греъм и на прибежки затича през пътя, изваждайки пистолет от кобура на хълбока си. — Свържи се с „Бетезда“! Нека го извикат!

Старшата сестра в приемната на шестия етаж на болницата на флотата „Бетезда“ бе непреклонна. Не й допадаше и агресивният тон на мъжа, който беше позвънил, и макар връзката да бе лоша, виковете му в слушалката само изнервяха още повече.

— Повтарям ви, д-р Милър е в психиатричен сеанс и не може да бъде безпокоен.

— Докарай го на телефона и го направи веднага! Обявена е тревога четири нули от Държавния департамент, „Консулски операции“. Заповедта е пренасочена и се кодира през централата на Департамента. Потвърдете, моля!

— Потвърдено — чу се равен трети глас. — Говори оператор едно-седем за верификация, департамент.

— Отлично, едно-седем, и бъди сигурен, че ще верифицираме.

Сестрата натисна гневно бутона, за да прекъсне по-нататъшния разговор, но оставяйки линията отворена, стана от стола и тръгна по коридора. Точно такива истерици като така наречените специални агенти от „Консулски операции“ пълнят психиатричните отделения, мислеше тя по пътя към стаите за терапия. Те с крясък обявяваха тревога по най-малък повод и най-често само се опитваха да впечатлят някого с властта, която им беше дадена. Чудесно би било, ако докторът откаже да дойде на телефона, тогава специален агент Консул-еди-кой-си щеше да си получи заслуженото. Но той нямаше да откаже; главната сестра знаеше, че гениалността на д-р Милър не пречеше на неговата любезност; всъщност, ако той имаше някакъв недостатък, това бе прекомерното му великодушие. Той беше ангажирал стая 20, към която тя в момента приближаваше. Забеляза, че червената лампа отстрани на вратата е включена, което означаваше, че стаята е заета. Тя натисна бутона на интеркома:

— Д-р Милър, извинете, че ви прекъсвам, но някакъв мъж от Държавния департамент е на телефона. Твърди, че става дума за екстрена ситуация.

Никой не отговори, но може би интеркомът не работеше. Старшата сестра отново натисна бутона, този път по-силно и по-продължително и заговори още по-високо:

— Д-р Милър? Знам, че е против правилника, но на телефона ви чакат от Държавния департамент. Човекът е крайно настойчив, а и операторът от централата потвърди обаждането.

Тишина. Не се чу нито изщракване на бравата, нито някакъв друг признак, че са я чули. Сигурно интеркомът не работеше. Тя силно почука по вратата.

— Д-р Милър? Д-р Милър?

Този човек все пак не е глух! Какво ли прави? Пациентът беше морски пехотинец, един от заложниците в Техеран. Не бе склонен към насилие; беше прекомерно пасивен. Случай на регресия? Сестрата завъртя топката на бравата и отвори вратата на терапевтична стая номер 20.

След което изпищя… отново и отново, и отново.

Облечен в син халат, младият морски пехотинец седеше сгушен и разтреперан в ъгъла. Не можеше да откъсне поглед през светлината на настолната лампа от фигурата, отпуснала се на стола. Очите на Милър бяха широко отворени и погледът в тях някак стъклен… поглед на мъртвец. В центъра на челото му имаше една-единствена дупка от куршум, през която се стичаше кръв, спускайки се по лицето и яката на бялата му риза.

Човекът в Рим погледна часовника си. Беше четири и петнайсет сутринта. Хората му бяха излезли на позиция в Кол де Мулине, а от Вашингтон все още никой не се обаждаше. Освен него в стаята за шифъра бе радиооператорът, който от скука разсеяно местеше по скалата, настройвайки се на случаен радиотрафик, главно от корабите. От време на време се облягаше на стола и прелистваше страниците на италианско списание, мърморейки фразите, превърнали се в третия му език — радиото беше вторият.

Светлинната индикация на телефона изпревари позвъняването. Човекът вдигна слушалката.

— Рим — каза той.

— Тук е „Двусмисленост“, Рим — гласът беше ясен и подчертаваше думите. — Паролата ми дава пълна власт относно заповедите за твоята група при Кол де Мулине. Надявам се директор Стърн да е направил това пределно ясно?

— Абсолютно ясно, сър.

— На скрамблер ли сме?

— Пълен скрамблер.

— Разговорът не трябва да се записва, нито да се отразява в дневника. Ясно ли е?

— Разбрано — без запис и дневник. Какво е разпореждането?

— „Неспасяем“. Напълно.

— Слушам.

— Не съм свършил. Има още.