Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Какво?

— Разяснение. Контакт с товарния кораб не е имало, нали?

— Разбира се, не. Провеждаме наблюдение от малък самолет, докато се стъмни, след което преминаваме на визуално проследяване от брега паралелно на курса.

— Добре. Ще я оставят на брега някъде преди Сан Ремо, доколкото разбирам.

— Ние сме готови.

— Корсиканецът ли ще ръководи операцията? — попита гласът от Вашингтон.

— Онзи, който дойде на борда преди три дни?

— Да.

— Тогава е той. Той сформира групата и мога да ви кажа, че сме му задължени. Нашите сътрудници тук понамаляха.

— Добре.

— Относно разяснението, предполагам, че заповедта на полковника остава в сила. Жената трябва да се доведе жива.

— Отпада. Която и да е тя, не е Карас, която беше убита в Коста Брава. Това знаем със сигурност.

— Тогава какво ще правим?

— Ще оставим Москва да си я прибере. Тя е едно отровно съветско хапче — една примамка, за да загуби нашият герой главата си. Номерът сработи — той проговори. Той е…

— „Неспасяем“.

— Просто я изведете оттам. Не искаме да остават следи, които да водят към нас, не искаме да се подновяват спекулациите около Коста Брава. Корсиканецът знае какво да направи.

— Мисля, че трябва да повторя. Не съм сигурен, че разбрах.

— Не е нужно. Искаме само доказателство за елиминирането. Неговото елиминиране.

— Ще го получите. Наблюдателят е там, горе.

— Приятен ден, Рим! Приятен ден без грешки!

— Без грешки, без запис, без регистрация в дневника.

— Край — обяви гласът, известен само като „Двусмисленост“.

Личеше само силуетът на човека зад завесата. Той стоеше пред прозореца откъм входа на Държавния департамент. Единствено меката светлина на уличното осветление в далечината озаряваше тъмния кабинет. Мъжът седеше с лице към прозореца и телефонната слушалка беше близо до устните му. Той се завъртя заедно със стола, остави слушалката и се наклони напред, отпускайки глава на подпрените на лакти ръце. Странният бял кичур в тъмната му коса блестеше дори под тази слаба светлина.

Помощник държавният секретар Артър Пиърс, роден под името Николай Петрович Малейков в село Раменское, югоизточно от Москва, и израснал в щата Айова, дишаше дълбоко, равномерно, възстановявайки спокойствието си, както се бе научил да прави през годините, когато се наложеше да взема бързи и опасни решения по време на кризисни ситуации. Той отлично разбираше последиците при провал. Но това, разбира се, беше силата на хора като него: те не се страхуваха от неуспеха. Те съзнаваха, че великите постижения в историята изискват поемането на най-голям риск; че самата история се гради не само на смелостта на колективните действия, но и от индивидуалната инициатива. Онези, които изпадаха в паника при мисълта за провал, които не действаха с ясна мисъл и целеустременост, когато кризата се стовареше на главите им, заслужаваха единствено онова, от което се страхуваха.

Имаше още едно решение, което трябваше да бъде взето, точно толкова опасно, както онова, което току-що бе предал в Рим, и нямаше начин да се заобиколи. Стратезите от „Консулските операции“ започнаха да анализират наново събитията от Коста Брава и съумяха да свалят няколко слоя заблуди, за които не знаеха нищо . Всичко трябваше да бъде погребано — самите те трябваше да бъдат погребани. На всяка цена, назависимо от риска. Коста Брава трябваше отново да бъде потопена и да остане една неясна измама в изкривения свят на лъжите. След няколко часа щеше да дойде съобщение от Кол де Мулине: Заповедта относно „неспасяемия“ е изпълнена. Оторизация чрез парола „Двусмисленост“ с източник Д. С. Стърн, директор на „Консулски операции“ .

Но само стратезите знаеха при кого бе отишъл Стърн с двусмислената си дилема. Всъщност дори самият Стърн не знаеше при кого ще попадне до момента, когато излезе от асансьора и разгледа дневника с наличния състав. Това той беше описал доста ясно. Тази подробност беше без значение, помисли си Артър Пиърс в тъмния си кабинет, разглеждайки снимката на Ентъни Матиас на стената. Като се имаше предвид как стояха нещата, щеше да е немислимо да не поискат мнението му относно кризата. Разбира се, удобно се получи, че беше в кабинета си, когато Стърн и другите стратези стигнаха до извода, че трябва да отнесат нерешимия си проблем на горния етаж. Но дори и да не беше на етажа, щяха да го потърсят, да поискат съвета му. Със същия резултат: „Неспасяем“. Може би само методът щеше да е по-различен: консенсус на безгласен комитет. Всичко обаче се разви перфектно и последните два часа преминаха като по ноти. Имаше риск от неуспех, но се размина. Провалът беше немислим. Сега стратезите са мъртви и всички нишки към парола „Двусмисленост“ са прекъснати.