Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Беше узнал, че има мотел преди моста, едно място, където френските и италианските гранични патрули се събираха, където и двата езика се владееха еднакво добре от двата гарнизона, както и от малцината местни жители и туристи, които макар и рядко, но все пак минаваха в двете посоки. От малкото, което Хейвлок беше чул и научил, капитанът на „Санта Тереза“ се оказа прав. Граничният пункт при Кол де Мулине представляваше незначителен планински проход в ниските Алпи, не беше леснодостъпен, страдаше от липсата на персонал и беше поддържан просто защото го имаше — и то от десетилетия — и защото бюрократичното законодателство не си правеше труда да го закрие. Трафикът между двете страни минаваше предимно по широките крайбрежни магистрали покрай Средиземно море на петнайсетина мили южно от тук или по по-големите и по-удобни проходи на север като например Кол де Ларш или Кол де ла Мадлен, западно от Торино.

Следобедното слънце приличаше на ветрилообразна жълто-оранжева дъга, която пръскаше лъчите си иззад високите части на планината, запълвайки небето над околността с отмиращото ехо на дневното светило. Сенките по примитивния път се удължаваха и изостряха — само след минути техните контури щяха да се размият, за да станат неразличими в сивия здрач на ранната вечер. Майкъл вървеше покрай пътя близо до дърветата, готов всеки момент да скочи в храстите. Разбираше отлично, че всеки негов следващ ход трябва да се основава на предположението, че Рим е разбрал за Кол де Мулине. Не беше излъгал капитана на „Санта Тереза“: по много причини хората, работещи за посолството, се въздържаха да установят контакт с един кораб в международни води. Не беше трудно да се проследи и да се наблюдава — както най-вероятно е станало — но не и някой да се качи на него по законен път. Подобен опит би бил твърде рискован, защото капитанът можеше да направи официално запитване чрез комисията.

Дали Рим бе открил мъжа от Чивитавекия? Трябваше да допусне, че и други могат да направят онова, което той бе съумял. В своя гняв — не, в своята ярост — той беше изкрещял името на пристанищния град в телефона и Бейлър даже го беше повторил. И ако раненият офицер все още е в състояние да действа след Палатин, той сигурно е заповядал на хората си да преровят крайбрежния район на Чивитавекия и да намерят посредника на нелегалните пътници.

Все пак винаги може да се разчита на пропуски, на липса на информация, която не може да се достави. Дали онзи човек е казал името на кораба, макар да знае, че ако го направи, ще загуби завинаги доверието в своя пристанищен район? Доверие… по дяволите, та той можеше да загуби живота си в една от безбройните мъгливи улички. Или пък умолително е твърдял, че не знае нищо за тази част от операцията, уж проведена от други хора, които не познава, и да спомене името Кол де Мулине, за да спечели покровителството на всевластните американци в Рим, за които се знае, че са изключително щедри към своите хора… „Една бежанка от Балканите, но съгрешил ли съм, синьори?“

Толкова много неуточнени неща, толкова малко конкретни факти… а също и толкова малко време да помисли, за да анализира несъответствията. Кой можеше да си помисли, че ще се намери един уморен, застаряващ капитан, който е против изгодния наркотрафик и контрабандата, но винаги е готов да изведе нелегално бежанци от Италия — без рискът и причините да влезе в затвора да са по-малки?

Или прямият Ред Огилви — един необуздан човек, който винаги е оправдавал насилието… Имаше някаква амбивалентност в това странно оправдание. Какви бяха мотивите на Джон Филип Огилви? Защо има хора, които цял живот се напрягат да се освободят от оковите, които сами са си сложили? Кой в действителност беше Апаха? Лекия спусък? Каквото и да беше, този човек загина от насилствена смърт в момента, когато осъзна една страшна истина. За лъжците във Вашингтон, които държаха контрола в ръцете си.

И над всичко — Джена. Любимата, която не само бе останала вярна на любовта, но се оказа предадена. Как бе могла да повярва на лъжците? Какво са могли да й кажат, какви неопровержими доказателства са й представили, за да ги приеме? И най-важно от всичко, кои бяха лъжците? Как се казваха и откъде са дошли?

Струваше му се, че е толкова близо до отговорите, че просто ги чувства все по-силно с всяка следваща стъпка по този потъващ в мрака планински път. Преди изчезващото слънце да се покаже от другата страна на света, той щеше да разполага с отговорите и да спечели обратно любимата си. Ако враговете му бяха в Рим, те не можеха да му се противопоставят, той добре знаеше това. Беше дълбоко уверен в себе си и макар увереността често да го бе лъгала, сега просто му беше необходима. Той не би могъл да оцелее след онова време, след онези ужасни дни, без да има вяра в себе си. Всяка следваща стъпка го приближаваше до целта.