Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Имаха нужда от време . Дни, седмица, месец. Трябваше да открият човека, който бе извършил невероятното… с тяхна помощ. Те щяха да го намерят, защото той оставяше след себе си следа от страх — не, не страх, ужас, — а следите остават. И когато го намерят, не мекушавите щяха да наследят земята. Това щеше да стори Военная .

Малцина от тях бяха останали в тази част на света. Малцина, но силни и на правата страна. Те бяха видели всичко, бяха оцелели след всичко. Лъжите, корупцията, прогнилата сърцевина на властта — те бяха станали част от всичко това в името на една по-добра кауза. Не бяха забравили нито кои са, нито какви са. Както и защо са именно такива. Те бяха пътешествениците и нямаше по-висше призвание от това — самата концепция се основаваше на реалността, не на романтичните илюзии. Те бяха мъжете и жените на новия свят и старият имаше отчаяна нужда от тях. Не бяха много на брой — под сто души, посветили живота си — но бяха организирани в перфектно сработени групи, готови да реагират моментално на всяка открила се възможност или на кризисна ситуация. Имаха общественото положение, истински документи и необходимите средства за транспорт. Военная беше щедра; те на свой ред бяха лоялни към елитния корпус на КГБ.

Смъртта на стратезите беше от ключово значение. Вакуумът щеше да парализира оригиналните архитекти на Коста Брава и да ги накара смаяни да замълчат. Нямаше да кажат нищо — покриването на случая беше жизненоважно. Човекът в сянката зад бюрото бе казал истината на Рим: не можеше да се допуснат никакви разследвания на случилото се в Коста Брава. И от двете страни.

Скрит в тъмнината, Артър Пиърс — най-високопоставеният поменятчик в Държавния департамент, се изправи зад бюрото си и бавно направи няколко крачки към креслото до стената. Седна в него и протегна крака напред; трябваше да остане тук до сутринта, когато тълпа от старши служители и техните подчинени ще изпълни коридорите на петия етаж. Тогава и той ще се смеси с другите, ще се подпише в присъствената книга, но може да остане тук само за кратко — после трябва да се върне обратно в Ню Йорк. В крайна сметка той беше старшият помощник на посланика на американската делегация в ООН. По същество той олицетворяваше гласа на Държавния департамент на Ийст Ривър и скоро сигурно щеше да смени посланика. Такъв беше замисълът на Матиас и всички го знаеха. И това щеше да стане още една значителна стъпка в необикновената му кариера.

Малейков-Пиърс изведнъж се изправи. Трябваше да се обади още веднъж в Рим, да заглуши един последен глас: този на човека в радиозалата, който се обади по чистата линия и прие съобщението, без да го записва на лента и да го регистрира в дневника.

— Тя не е на борда, кълна се! — оправдаваше се измъченият капитан на товарния кораб „Санта Тереза“, седнал до бюрото си в малката каюта зад кабината на щурвала. — Претърсвайте, ако желаете, синьор. Никой няма да ви попречи. Оставихме я на брега преди три… три и половина часа. Каква бъркотия!

— Как? Къде? — настояваше Хейвлок.

— Една моторница излезе да ни пресрещне южно от Арма ди Тагия. Кълна се, нищо не знам! Ще убия онази свиня от Чивитавекия! Каза ми, че била политически бежанец от Балканите… обикновена жена с малко пари и приятели във Франция. Толкова много като нея има тези дни. Грешно ли беше да помогна?

Майкъл се наведе и прибра дипломатическата си карта с изтекъл срок на валидност, която казваше, че е аташе към консулски отдел от Държавния департамент на САЩ, и спокойно отговори:

— Разбира се, че не е грешно, ако си вярвал в тази история.

— Истина е, синьор! Вече трийсет години се мотая из тези води. Скоро ще сляза на суша, е, имам малко земя, малко пари. Отглеждам грозде. Никога наркотици! Никога контрабанда! Но хора — да. От време на време хора и не се срамувам от това. От онези, които бягат от различни места, за които ние с вас нищо не знаем. Отново ви питам, в какво съм съгрешил? Не мога да повярвам, че тази жена е престъпник.

— Не съм казал такова нещо. Казах само, че трябва да я намерим.

Капитанът кимна примирено с глава.

— Колко лошо ще бъде, ако ме издадете. Ще сменя морето със затвор. Grazie, gran Signor Americano!

— Това също не съм го казвал — тихо отговори Майкъл.

Капитанът вдигна поглед, без да се помръдва.

— Che cosa?

— Не очаквах да се окажеш такъв, какъвто изглеждаш.

— Che dice 70 70 Какво казвате? (ит.). — Бел.прев. ?