Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— По-лесно е — усмихна се Доусън. — Но Хейвлок не знае, че сме намерили онзи тип от Чивитавекия, и не предполага, че ще бъдем по петите му в Кол де Мулине.

— Сигурно ще допусне тази възможност. Казал е на Бейлър, че Карас се е измъкнала и как според него го е направила. Ще очаква да го преследваме. Ние, естествено, ще се съсредоточим върху жената. Ако тя се окаже Джена Карас, това ще бъде отговорът на всичко и ние ще постигнем целта си, без да дадем нито един изстрел. А след това, вече с Хейвлок тук при нас, ще можем да се захванем с другата каша. Това е оптимумът и Бог ми е свидетел колко силно искам да стане така. Но може и да не се сбъдне.

— Тогава оставаме с човека, уловен в мерника на снайпериста — каза Доусън малко раздразнено и натисна педала на газта по правия участък от пътя. — Ако онази е Джена Карас, трябва да я открием. Просто трябва!

— Няма значение коя е, ще положим всички усилия — допълни Стърн и отново погледна в огледалцето извън прозореца на колата. Не се виждаха никакви светлини. — Странно: или охраната се загуби, или както си натиснал газта, те просто не могат да ни стигнат.

— Движението по магистралата беше много натоварено. Ако са останали на бавната лента, ще се побъркат, докато се измъкнат от нея. Петъчният ден във Вирджиния е стартов сигнал за дипломатите. В нощи като днешната започвам да разбирам защо не шофираш.

— Кой екип е на смяна тази нощ, между другото?

Въпросът така и не получи отговор. Разкъсващ ушите писък се изтръгна от гърлото на адвоката едновременно с оглушителния откос, който пръсна челното стъкло на парчета, забивайки куршуми в плът и очи, вени и артерии. Метал изскърца в метала, извивайки се, чупейки, мачкайки сам себе си, а лявата страна на колата се отдели от пътя, хвърляйки двете тела в окървавената канавка.

Жълто-черно стоманено чудовище, блеснало в отражението на светлината от единствения си фар, заплашително изрева и се разтресе; масивните вериги неумолимо въртяха стоманените колела и тласкаха звяра напред. Гигантската машина, чието предназначение беше да свлича пръст от планините и през горите, сега бавно пълзеше напред и смазваше вече безформената кола, избутвайки я извън пътя. След малко тя достигна един по-стръмен наклон, претърколи се надолу; при което резервоарът избухна и огънят погълна всичко заедно с телата.

Гигантската ярко оцветена машина отново потръпна конвулсивно, двигателят й увеличи обороти и тя потегли бавно обратно по същия път, ревейки като хищник, обявяващ, че е убил. Тромаво, но целенасочено се изтегли по пътя към леговището си в края на горичката.

Високо в тъмнината на кабината невидимият шофьор изключи двигателя и вдигна преносима радиостанция до устата си:

— „Двусмисленост“ е унищожена — каза гласът.

— Махай се оттам — беше отговорът.

Дългият сив седан излезе с рев извън магистралата през отбивката и пое по същия провинциален път. По номера личеше, че колата е регистрирана в Северна Каролина, но някой по-настойчив детектив би установил, че лицето от град Рейли, записано като собственик, всъщност е един от двайсет и четиримата, работещи във Вашингтон. Всички в тази група имаха опит от военната полиция и контрашпионажа и бяха на разпореждане към Държавния департамент. Колата, която в този момент летеше по неосветения път във Вирджиния, бе една от дванайсетте, също придадени към департамента, отдел „Консулски операции“.

— Подайте молба чрез застрахователната компания в Рейли — нареди мъжът, който седеше до шофьора в микрофона, свързан с радиото под таблото. — Някакъв клоун ни забърса отстрани и се забихме в едно момче от Джърси. Нищо ни няма, разбира се, но от неговата предница почти нищо не остана. Искахме да се махнем оттам колкото може по-бързо, така че му казахме…

— Греъм!

— Какво?

— Бързо напред! Там нещо гори!

— Боже мой! Давай!

Сивият седан буквално скочи напред и ревът на мощния му двигател отекна в тъмнината. Секунди по-късно колата вече беше при острия склон на плиткия овраг и спирачките й изскърцаха. Двамата мъже изскочиха от нея и се затичаха към склона, но пламъците отдолу ги накараха да отстъпят и да заслонят лицата си.

— О, Боже! — извика шофьорът. — Това е колата на Доусън! Може би…

— Не! — извика в отговор мъжът на име Греъм, възпирайки помощника си да се хвърли надолу по склона към пожара. Очите му попаднаха на жълто-черния булдозер, който стоеше неподвижен на направеното за него разширение на пътя. И тогава…