Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Какво? О, не, благодаря — отговори Милър, замислен за нещо. — В пет и трийсет имам сеанс в „Бетезда“ 69 69 Болница на военноморските сили край Вашингтон. — Бел.прев. с морски пехотинец от Техеран — той погледна адвоката. — Страшно е, нали?

— Да, Пол. Много!

— Постъпихме както трябва. Никой в отдела на Матиас няма да обяви Михаил Хавличек за „неспасяем“.

— Знам. Надявам се на това.

Директорът на „Консулски операции“ излезе от офиса на петия етаж, секция L на Държавния департамент, и тихо затвори вратата зад гърба си, приключвайки с това и част от проблема, който го занимаваше. Човекът, с когото го бе споделил — този, който щеше да се свърже с Рим, използвайки паролата „Двусмисленост“, за да разпореди каквото трябва — беше избран внимателно. Той бе един от най-приближените на Матиас, човек, на когото държавният секретар вярваше безусловно. Щеше да анализира всички възможности, преди да вземе решение — без съмнение не сам.

Нещата бяха ясно поставени. Ако Хейвлок е нормален и казва истината, той може да нанесе невероятни поражения, защото е бил предаден. И ако случаят е такъв, тогава предателството ставаше тук, във Вашингтон, на трудно за вярване ниво. Две кризи, имащи общо, но отделни по същество. Трябва ли тогава да бъде обявен незабавно за „неспасяем“, така че смъртта му да предотврати много по-голямата вреда, която би могъл да нанесе на операциите, провеждани от разузнавателните служби из цяла Европа? Или е по-уместно заповедта за ликвидирането му да бъде забавена с надеждата, че може да се случи нещо, което да помири мъжа, превърнат в невинна жертва, с онези, които не биха го предали?

Кол де Мулине даваше уникалната възможност да се намери жената и ако тя се окажеше Джена Карас, да се отведе при Хейвлок, за да могат двамата да обединят сили и да се захванат с втората, потенциално по-голяма криза тук, във Вашингтон. Но ако не се окажеше Джена Карас, ако това беше заговор на Съветите, ако тя не съществуваше, освен като една смъртно опасна клопка, създадена, за да тласне един човек към лудостта и предателството, тогава какво? Или ако беше жива, но те не могат да я намерят, ще се вслуша ли Хейвлок? Ще бъде ли разумен Михаил Хавличек — жертва, един от оцелелите след Лидице и съветска Прага? Или ще съзре предателство там, където го няма, и на свой ред ще предаде своите? Може ли тогава забавянето да бъде оправдано? Бог беше свидетел, че по този начин не можеха да се оправдаят унищожените мрежи, нито пък това щеше да срещне разбиране от страна на тайните агенти, които щяха да се озоват на „Лубянка“. И ако това беше отговорът, съществуваше възможността — вероятността — един мъж да трябва да умре само защото е прав.

Единственият морал, приемлив тук, е прагматичният морал; никаква друга философия, освен утилитаризма: максимално зачитане интересите на мнозинството… за сметка на малцинството, на индивида .

Това бе истинският отговор и статистиката го потвърждаваше. Но това беше и проблем от компетенцията на Ентъни Матиас. Щяха ли те да го обсъдят сами? Стърн осъзнаваше, че това бе малко вероятно. Страхът ще принуди човека, с когото беше говорил, да се свърже с Матиас и почитаемият държавен секретар щеше да протака.

И с част от себе си Даниел Стърн — не професионалистът, а човекът вътре в него — не възразяваше. Не може някой да умре, защото е прав, защото е нормален. Но Стърн постъпи като истински професионалист, посочвайки вариантите, за да намери оправдание за тази смърт, ако се стигне до нея. Докато приближаваше към вратата на външната чакалня, той си мислеше колко удачно се бяха стекли нещата поне в едно отношение. Трудно би могъл да избере по-справедлив и по-умерен човек от този, на когото бе оставил решението на проблема. Постът, който Артър Пиърс заемаше, бе помощник на държавния секретар — като него имаше много други сравнително млади хора в департамента, но той бе с една глава над тях. Когато Стърн се бе качил на петия етаж в секция L, имаше поне още двайсет старши служители, но името на Пиърс се открояваше. По принцип Пиърс не беше във Вашингтон всеки ден — той бе командирован към Обединените нации в Ню Йорк и работеше като старши служител за свръзка между посланика там и Държавния департамент. Постът бе създаден от Ентъни Матиас, който знаеше какво прави. След време, може би не скоро, но един ден Артър Пиърс щеше да стане посланик на САЩ в ООН и по този начин един свестен човек щеше да бъде възнаграден не само за своя висок интелект, но и за своята почтеност.