Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Като им поставиш нещата така, ти всъщност им казваш, че той е предател. И те ще използват опцията при първа възможност. Просто ще го убият. Повтарям, не мога да те подкрепя.

Директорът бавно вдигна поглед към адвоката; дълбоките бръчки около очите му подчертаваха съмнението в тях.

— Ако мненията ни толкова се различават, тогава може би е време — прошепна той неохотно.

— За какво?

— Да прехвърлим случая към кабинета на Матиас. Те ще се свържат с него или ще се въздържат, като разберат, че няма време. Ще се кача сам, за да ги запозная най-общо. — Стърн превключи телефона на разговор: — Рим? Извинявам се, че ви накарах да чакате, но се опасявам, че нещата се влошават. Дръжте кораба под наблюдение от въздуха и изпратете хора в Кол де Мулине, които да очакват инструкции на скремблирана честота. Ако не получат заповеди по време на полета, да ви се обаждат през петнайсет минути. Вие оставате на дежурство на тази линия и я резервирате само за вас. Ще ви се обадим веднага, щом се оправим — или аз, или някой от горе. В случай че не съм аз, паролата ще бъде… Двусмисленост. Разбрахте ли? Двусмисленост. Това е всичко засега, Рим. — Директорът на Кон Оп постави слушалката, отново щракна превключвателя и стана от стола си. — Страшно ми е неприятно да направя това… в подобен момент — каза той. — От нас се очаква да бъдем щит с хиляда очи, всевиждащ и всезнаещ. Има други, които да планират, трети, които да изпълняват, но разпорежданията трябва да идват от нас. Скапаните решения трябва да се вземат тук, това са ни функциите, дявол да ги вземе!

— Имали сме нужда от помощ и друг път — обади се психиатърът.

— Само по тактически въпроси, на които Огилви не можеше да отговори, и никога по въпроси, свързани с оценка на ситуация. Никога не е имало нещо подобно.

— Дан, ние не си играем на заседание на бизнесмени в конферентна зала — подхвърли Доусън. — Ние наследихме Коста Брава, не сме я започвали.

— Знам — съгласи се Стърн, стигайки до вратата. — Питам се дали това трябва да ни успокоява.

— Искаш ли да дойдем с тебе? — попита Милър.

— Не, ще изложа случая безпристрастно.

— Никога не съм се съмнявал — намеси се адвокатът.

— Надпреварваме се с часовника в Рим — продължи директорът. — Колкото сме по-малко, толкова по-малко въпроси ще има. Въпросът всъщност е единствен. Луд или нормален. „Неспасяем“ или не. — Стърн отвори вратата и излезе, докато двамата стратези гледаха с изписано на лицата им смесено чувство на безпокойство и облекчение.

— Даваш ли си сметка — обърна се Милър от стола си, — че за пръв път от три години беше използвана фразата „Не мога да те подкрепя“? Не нещо от рода на „Не мисля така“ или „Не съм съгласен“, а „Не мога да те подкрепя“.

— Не можех иначе — обясни Доусън. — Даниел е статистик. Той борави с числа — дроби, уравнения, суми — които му разкриват вероятностите. Бог ми е свидетел, признавам, че е гениален с тях — спасил е живота на стотици с тези числа. Но аз съм адвокат; виждам усложнения, варианти. Части на едно, които се превръщат в части на друго. Безпомощни прокурори, изправени пред алинеи от закона, които не им позволяват да свържат две веществени доказателства, когато това следва да е разрешено. Престъпници, възмутени от дребни несъответствия в свидетелските показания, когато единствените възмутителни неща са техните престъпления. Виждал съм всичко това, Пол, и има случаи, когато вероятностите не могат да се намерят сред числата. Откриват се в неща, които не можеш да осъзнаеш в момента.

— Странно е това. Говоря за разликите между нас. Даниел вижда числата, ти усложненията, а аз виждам… възможности, основаващи се на детайли.

— Като кибрита например?

— Мисля, че е така — психологът погледна директно адвоката. — Аз вярвам на този кибрит. Вярвам във всичко, което той ми казва.

— Аз също. Или поне във възможността, която той ни разкрива. Това е усложнението, докторе — както би се изразил Огилви. Ако е възможно Хейвлок да е нормален, тогава всичко, което казва, е истина. Момичето — фалшива вина, изфабрикувана в най-секретните ни лаборатории — е живо и се крие. Ростов в Атина — стръв, останала неотвлечена в „Лубянка“ по неясни причини. Съветски агент на 1600… Усложнения, докторе. Нуждаем се от Майкъл Хейвлок, за да ни помогне да разтопим тази восъчна топка. Ако онова се е случило — каквото и да е то — импликациите са ужасяващи. — Доусън рязко отмести стола си и се изправи. — Трябва да се връщам в офиса. Ще оставя бележка на Стърн — може да иска да дойде, за да поговорим. А ти?