Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Това са фактите на повърхността — съгласи се човекът на ЦРУ.

— Не се опитвай да търсиш други факти, няма да ги намериш.

— Добре, да кажем, че ти вярвам. Пътуваш, прахосваш си компенсацията — агентът направи пауза и се наведе напред. — Но ще дойде краят.

— На кое?

— На парите.

— Това е неизбежно. Но в този момент се надявам да съм си намерил доходна работа. Всъщност, днес следобед…

— Какво чакаш? Бих могъл да ти помогна.

— Не можеш, Джордж. Нямам нищо за продаване.

— Разбира се, че имаш. Опита. Става дума за консултантски хонорар, изплащан от резервния фонд. Без имена, без разписки, абсолютно непроследимо.

— Ако ме изпитваш, правиш го зле.

— Нищо подобно. Готов съм да платя, за да изглеждам по-добър, отколкото съм. Едва ли бих признал това, ако те изпитвах.

— Би могъл, но ще бъдеш просто един глупак. Това е третокласна клопка; толкова е плоска, че сигурно си я опитвал наистина. Знаеш, че никой от нас не би искал подробна ревизия на резервния фонд, нали?

— Може и да не съм от твоя калибър, но не съм и третокласен. Имам нужда от помощ. Ние имаме нужда от помощ.

— Така е по-добре. Опитваш се да събудиш моето его. Много по-добре.

— И какво ще кажеш, Майкъл: КГБ е превзел Хага. Не знаем кого са купили и колко нагоре са стигнали. НАТО е компрометиран.

— Всички сме компрометирани, Джордж, а освен това не мога да ти помогна. Защото мисля, че това не би променило нещата. Ние се преместваме в квадрат номер пет, изтласквайки ги обратно на номер четири, откъдето те могат да ни прескочат, за да отидат на номер седем. Тогава плащаме, за да се придвижим на номер осем, те ни блокират на девет и никой не стига до десет. Всички започват да кимат многозначително и потегляме отначало. Междувременно оплакваме загубите си, възхваляваме нанесените от нас щети и никога не признаваме, че нещата с нищо не са се променили.

— Това е пълна дивотия! Няма да позволим да ни погребе, който и да е.

— Ще позволим, Джордж! Всички ние. От децата неродени и незаченати. Освен ако те се окажат по-умни от нас, което е доста вероятно. Боже, колко се надявам да е така!

— Какво, по дяволите, говориш?

— Аленият атомен завет на шибаната война.

— Какво?

— История, Джордж. Чакай, да ти поръчам питието.

— Не, благодаря — резидентът на ЦРУ се отмести. — Освен това ми се струва, че и на тебе ти е достатъчно — добави той, изправяйки се.

— Не още.

— Върви по дяволите, Хейвлок! — И разузнавачът се обърна и си тръгна.

— Джордж.

— Какво?

— Издаде се. Исках да ти кажа нещо за следобеда, но ти ме прекъсна.

— Е, и какво?

— Значи си знаел какво съм смятал да ти кажа. Кога прехванахте телеграмата? По обед?

— Майната ти.

Майкъл наблюдаваше как агентът на ЦРУ се връща на своята маса в другия край на залата. Сервирано беше за един, но Хейвлок знаеше, че той не е сам. Само три минути по-късно подозрението му се потвърди. Джордж подписа чека за сметката — слаба форма наистина — и забързан излезе под арката във фоайето. Няма и минута по-късно един младеж от маса в дясната част на залата се надигна, хванал за лакътя една озадачена дама. Измина още минута и двама души от сепарето отляво станаха едновременно и се упътиха към изхода. Взирайки се през полумрака на свещите, Майкъл установи, че чиниите в сепарето бяха отрупани с храна. Слаба форма.

Бяха го следили, наблюдавали и прехванали телеграмата. Защо? Защо не го оставят на мира?

Добре, край на Амстердам.

Обедното слънце в Париж беше ослепително жълто и трептящите му лъчи се отразяваха в река Сена. Хейвлок стигна до средата на Пон Роял; тъй като малкият хотел, където бе отседнал, се намираше само на няколко преки от „Рю дю Бак“, маршрутът, който бе избрал, изглеждаше най-логичният път към Лувъра. Знаеше, че е важно да не се отклонява, за да не си помисли онзи зад него, че той подозира присъствието му. Забеляза таксито, все същото такси, което направи две резки маневри из трафика, за да не го изпуска от очи. Който и да бе онзи, който даваше указания на шофьора, явно беше добър: таксито спря за две-три секунди на пресечката и бързо се отдалечи в обратна посока. Без съмнение онзи, който го следеше, сега вървеше след него по моста. Ако целта му беше контакт, мястото беше много подходящо. Хората спираха на мостовете на Сена просто за да погледат разсеяно водата и това продължаваше векове наред. Завързването на разговор бе най-естественото нещо. Ако целта бе контакт, а не проследяване.