Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Това е история. Приключена на един усамотен плаж на име Монтебело в Коста Брава.

Времето беше като наркотик срещу болката. Болката или изчезва, когато изпълни ролята си, или човек се научава да живее с нея. Хейвлок разбираше това, знаейки, че в този момент става дума за по-малко и от двете. Болката не беше изчезнала, но се бе притъпила; понякога спомените избледняваха и зарастващата рана болеше само ако я разчовърка. А и пътуването помагаше; той бе забравил какво значи да се справяш с трудностите, изправящи се пред един турист.

— Ако погледнете тук, сър, написано е на билета ви: „Подлежи на промени без предизвестие.“

— Къде?

— Долу, ето тук.

— Не мога да го прочета.

— Аз мога.

— Просто го знаете.

— Знам го, сър. Без съмнение беше разглезен. Предишният му живот може и да имаше своите трудности и рискове, но в тях не влизаха опасностите, с които туристът се сблъсква на всеки ъгъл. От друга страна, в предишния си живот, когато стигнеше, където трябваше да отиде, там вече го очакваше онзи подвижен затвор. Е, не точно. Имаше срещи, които трябваше да осъществи, осведомители, с които да влезе в контакт, информатори, на които да плати. И то често нощем, в мрака, за да не може да види, а и да не бъде видян.

Сега това вече беше минало. От близо осем седмици. Можеше да се разхожда през деня, както правеше в момента по „Дамрак“ в Амстердам, в посока към офиса на „Американ Експрес“. Там може би ще го чака телеграма и това би било начало на нещо конкретно. Работа.

Край на безработицата. Бяха изминали три месеца от онази нощ на Коста Брава, два месеца и пет дни от деня, когато приключи с отчета и официално се раздели с правителството. Бе отишъл във Вашингтон след престоя в клиниката във Вирджиния, в която прекара дванайсет дни терапия. (Каквото и да очакваха да намерят в главата му, то не беше там, това поне можеше да им каже предварително. Не можеха ли да разберат, че повече нищо не го интересува?). В четири следобед бе излязъл от Държавния департамент като свободен човек… също и като безработен, непенсиониран гражданин с определени парични ресурси, чийто размер бе далеч от една нормална годишна рента. И докато стоеше онзи следобед на тротоара, му мина мисълта, че ще дойде време, когато ще трябва да намери работа, работа, чрез която да може да освети уроците на… Уроците. Но не още, защото засега беше склонен да върши само минимума, изискван от едно нормално човешко същество.

Искаше да пътува, да види отново всички онези места, които така и не бе успял да посети истински… на слънце. Искаше да чете, по-точно да препрочита, но не кодови книги, графици или досиета, а книгите, които не бе отварял от гимназията. Ако смяташе да осветява нещо пред някого, налагаше се да научи отново онова, което бе забравил.

Но ако в четири часа онзи следобед в главата му имаше някаква мисъл, то бе за един добър обяд. След дванайсет дни терапия с какви ли не химикали и диетична храна изпитваше почти физическа болка при мисълта за добра храна. Беше тръгнал пеша обратно към хотела, за да вземе душ и си смени дрехите, когато едно изкушаващо такси се появи по улица С. Слънцето се отразяваше в предното стъкло и му пречеше да види дали има пътници. Таксито отби и спря — вероятно като реакция на сигнала му. Обаче от него бързо слезе пътник с дипломатическо куфарче, сякаш притеснен от това, че закъснява. Той трескаво бъркаше из джобовете си, търсейки портфейла си. В началото нито Хейвлок, нито пътникът се познаха: мислите на Майкъл бяха заети с ресторанта, а тези на другия — как да плати по-бързо на шофьора.

— Хейвлок? — неочаквано попита пътникът, нагласявайки очилата си. — Майкъл, ти ли си?

— Хари? Хари Люис?

— Позна. Как си, М. Х.?

Люис беше един от малкото, с които той се срещаше — а и с него се срещаше рядко. Обръщаше се към него с инициали. Това бе стар навик още от университета в Принстън, където той и Люис следваха заедно. Майкъл се ориентира към държавна служба, а Хари — към академична кариера. Д-р Хари Люис бе ръководител на катедра по политология в един малък престижен университет в Ню Ингланд, а от време на време пътуваше до окръг Колумбия като консултант на Държавния департамент. Няколко пъти се бяха срещали случайно, и то само благодарение на това че се намираха по едно и също време във Вашингтон.

— Добре. Още ли ти плащат на парче, Хари?

— Много по-рядко, отколкото преди. Някой взел, та ви научил как да четете анализите на секретните ни институти.