Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— История. Вече съм забравил .

— Какво ще правим ?

— Ще живеем. Обичам те .

— Мислиш ли, че ще имаме деца? Които да изпращаме на училище, да прегръщаме, да им се караме? Да ходим на техните състезания ?

— Футбол… или хокей. Да, мисля .

— А ти какво ще правиш, Михаил ?

— Ще преподавам сигурно. В някой колеж някъде. Имам някои поовехтели дипломи, в които се твърди, че имам нужната квалификация. Ще бъдем щастливи, знам това. Разчитам на това .

— А какво ще преподаваш ?

Той я погледна, докосна лицето й, а после погледът му бавно се отмести към потъмнелия таван в евтината хотелска стая .

— История — каза той .

След това протегна ръце към нея и я прегърна .

Лъч светлина разсече тъмнината. Тя попадна в него като птичка, докосната от езиците на пламък. Опитваше се да се изправи в клопката на светлината, която за нея бе предвестник на мрака. Последваха изстрели — куршумите на терористи за един терорист. Първите куршуми проникнаха в основата на гръбнака, жената се изви назад, а русата й коса като в забавен кадър повтори движението на тялото. След това се чуха три отделни изстрела като финал — един снайперист, попадащ в десетката — които проникнаха в основата на тила й, после в главата, отхвърляйки я назад през купчината пръст и пясък, докато пръстите й разораваха земята. Обляното й в кръв лице бе милостиво скрито. Един последен спазъм и движенията замряха.

Любовта му беше мъртва… защото част от любовта бе част от самите тях. Беше сторил онова, което трябваше, както самата би постъпила. И двамата бяха прави, и двамата бяха виновни, ужасно виновни в крайна сметка. Той затвори очи, усещайки нежелана влага в тях.

Защо трябваше да се случи всичко това? Ние сме глупаци. По-лошо, ние сме тъпи. Не говорим, умираме. Толкова много хора с добре окачени езици и мек характер могат да ни кажат кое е правилно и кое не е, геополитически, нали разбирате, което означава, че каквото и да ни кажат, е отвъд нашето детинско въображение.

А ти какво ще правиш, Михаил ?

Ще преподавам сигурно. В някой колеж някъде …

А какво ще преподаваш ?

История …

Сега това беше история. Болезнени спомени за някои неща. Нека си остане безстрастна история, както и първите дни бяха вече история. Те не могат повече да бъдат част от мене. Тя не може да бъде част от мене, ако изобщо някога е била, макар и в своите преструвки. Но аз ще устоя на обещанието, не пред нея, а пред себе си. С мен е свършено. Ще изчезна в един друг живот, един нов живот. Ще отида някъде, ще преподавам някъде. Ще осветявам уроците на безполезността .

Той чу гласовете и отвори очи. Долу убийците на „Баадер-Майнхоф“ бяха стигнали при осъдената жена, просната мъртва, впила пръсти в земята, която се бе оказала място на нейната екзекуция… геополитически предопределена. Наистина ли беше такъв голям лъжец? Да, беше, защото бе видял истината. Беше я видял в очите й.

Двамата екзекутори се наведоха, за да подхванат трупа и да го издърпат встрани… грациозното й тяло, което щеше да бъде предадено на огъня или да потъне с тежест във водните дълбини. Няма да се намесва; веществените доказателства трябва да бъдат почувствани, докоснати, обмислени по-късно, тогава, когато клопката бъде разкрита… още един преподаден урок. Безполезността… геополитически наложена.

Порив на вятъра премина изведнъж по открития плаж. Убийците се напрягаха, защото краката им се плъзгаха в пясъка. Мъжът отляво вдигна дясната си ръка, опитвайки се да задържи рибарското си кепе; то излетя настрани, търкаляйки се към дюната в края на черния път. Той пусна трупа и изтича подир него. Хейвлок наблюдаваше приближаващия се човек. Имаше нещо в него… Нещо в лицето? Не, това беше косата му, която добре се виждаше под лунната светлина. Тя беше къдрава и тъмна, не съвсем черна; над челото му белееше кичур — едно изненадващо вмешателство, което стряскаше. Той беше виждал тази глава някъде, беше виждал лицето преди. Но къде? Толкова много спомени. Анализи на досиета, изучаване на фотографии… на контакти, врагове, осведомители. Откъде беше този мъж? КГБ? Внушаващото страх ВКР? Отцепила се фракция, на която Москва плаща, когато не може да измъкне пари от резервните фондове на резидента на ЦРУ в Лисабон?

Това беше без значение. Смъртно опасните марионетки и уязвимите пешки бяха вече безинтересни за Майкъл Хейвлок… или защо не и за Михаил Хавличек. Сутринта ще изпрати радиограма до Вашингтон чрез посолството в Мадрид. Вече е вън от играта и повече няма какво да даде. До каквото и проучване да прибегнат началниците му, той няма да се противи. Дори и на отиване в клиника; все му е едно. Но те повече няма да бъдат част от живота му.