Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Походката й не трепна, никакво колебание не я издаде. Задачата приключваше: тя изнасяше онова, което им бе необходимо. Бяха успели! Бяха се справили! Изведнъж той почувства остра болка в гърдите и знаеше, че е от страх! Чист, първичен, вледеняващ страх. В главата му нахлуха спомени — много, един подир друг. И докато погледът му продължаваше да я следва, мислите му се върнаха към един каменен град, към ужасяващите звуци на масова екзекуция. Лидице. И едно дете, едно от многото, което пренася съобщения с джобове, натъпкани с пластичен експлозив, и търси път сред кълбетата сив дим от горящите развалини. Едно колебание, една погрешна стъпка, след което… история .

Тя стигна до портала. На сервилния постови бе позволено едно непристойно ухилване. Беше великолепна. Боже, колко я обичаше !

Вече беше достигнала канавката край пътя; ръцете и краката й трескаво работеха, забивайки се в пясъка и пръстта, борейки се за живота. Тревата повече не я скриваше и сега ще я видят, лъчът на фенерчето ще я открие и краят ще дойде бързо.

Той наблюдаваше безпристрастно, потиснал емоциите и болката си. Не можеше иначе — беше професионалист. Беше разбрал каква е истината и плажът на Коста Брава бе само потвърждението на нейната вина, доказателството за престъпленията й. Ужасената жена долу под него се бе оказала убиец, агент на печално известното Военно контраразузнаване — онзи жесток клон на КГБ, който сееше тероризъм навсякъде. Ето това беше истината и тя бе неопровержима. Той разбра всичко и разговаря с Вашингтон от Мадрид. Срещата тази нощ бе по заповед на Москва, а задачата — оперативният работник на ВКР трябваше да предаде график на убийствата, предназначен за една фракция на групата „Баадер-Майнхоф“. И това трябваше да стане на усамотен плаж, наричан Монтебело, северно от Бланес. Ето такава беше истината.

И тази истина го задължаваше да приеме една друга истина, едно задължително правило в неговата професия. Онези, които предават живите и са търговци на смърт, трябва да умрат. Без значение за кого става дума, без значение… Майкъл Хейвлок бе взел решението и то беше неотменимо. Сам организира последната фаза на капана за смъртта на една жена, която за кратко време го бе дарила с повече щастие от когото и да било друг. Оказа се, че е обичал убиец, и да й разреши да живее, означаваше да допусне да бъдат убити стотици, а може би и хиляди други хора.

Онова, което Москва не знаеше, бе, че Ленгли е разгадал шифрите на ВКР. Лично той бе изпратил последната радиограма до една лодка на половин миля от брега на Коста Брава. Потвърждение от КГБ. Агентът за свръзка компрометиран от разузнаването на САЩ. Графикът фалшифициран. Елиминирайте . Шифрите бяха от най-сигурните и щяха да гарантират елиминирането.

Тя отново се надигна и стройното й тяло се показа над пясъка. Трябваше да стане сега. Жената, на която й предстоеше да умре, бе неговата любима: те бяха лежали в прегръдките си, бяха си шепнали за съвместен живот, за деца, за спокойствие, за чудесното усещане да бъдат едно цяло… да бъдат заедно. Някога бе вярвал в това, но се оказа, че не му беше съдено да се случи.

Бяха в леглото, главата й почиваше на гърдите му, меката й руса коса падаше върху лицето й. Той я отмести встрани, повдигна кичурите, които скриваха очите й, и се засмя .

— Ти се криеш — каза той .

— Мисля, че ние винаги се крием — отвърна тя с тъжна усмивка. — Освен когато искаме да бъдем видени от хората, които трябва да ни видят. Не правим нищо, което просто ни се иска. Всичко е пресметнато, Михаил. Съгласно правилника. Ние живеем в един безкраен затвор .

— Това не е от толкова отдавна и няма да продължи вечно .

— Предполагам, че е така. Един ден те ще установят, че повече не сме им необходими, че повече не ни желаят може би. Как мислиш, ще ни пуснат ли да си вървим? Или просто ще изчезнем ?

— Вашингтон не е Прага. Нито Москва. Ние ще излезем от нашия безкраен затвор, аз — със златен часовник, ти — със секретна награда, регистрирана в досието .

— Сигурен ли си? Ние знаем толкова много. Може би дори прекалено много .

— Нашата сигурност е в това, което знаем. Онова, което аз знам. Те винаги ще се питат дали не го е написал някъде? По-добре да внимаваме, да го следим, да сме мили с него… Наистина този подход не е необичаен. Ще се измъкнем .

— Вечното подсигуряване — каза тя, прекарвайки пръст по веждите му. — Никога не забравяш това, нали? Началото — онези ужасни дни .