Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Боже мой, та мене ме смени един тип в джинси, който пушеше някакви смешни цигари.

Очилатият професор бе изумен:

— Ти се шегуваш! Да не си напуснал? Мислех, че си там за цял живот.

— Напротив, Хари. Животът ми започна преди пет до седем минути, когато сложих последния си подпис. И след час-два ще ми представят първата сметка за обяд от много години насам, която не мога да платя от резервния фонд.

— И какво смяташ да правиш, Майкъл?

— Нямам представа. Известно време не искам да правя нищо.

Хари замълча, поемайки рестото от шофьора, а после бързо заговори:

— Слушай, закъснявам за среща горе, но ще преспя тук тази нощ. И тъй като ми плащат дневните, вечерята е от мене. Къде си отседнал? Може да ми хрумне нещо.

Никакви дневни, плащани от кое да е правителство на този свят, не можеха да покрият сметката за вечерята онази нощ, преди два месеца и пет дни, но на Хари Люис наистина му хрумна идея. Едно време бяха приятели, сега отново станаха и Хейвлок установи, че му е лесно да говори с някого, който има поне бегла представа за работата, която бе вършил за правителството, отколкото с друг, който не знае нищо за нея. Винаги беше трудно да се обясни онова, което не може да се обясни, и това Люис разбираше добре. И понеже едно нещо води към друго, накрая Хари измисли нещо.

— Мислил ли си някога да се върнеш в университета?

Майкъл се усмихна.

— Как би прозвучало „постоянно“?

— Знам, знам — каза Хари с лека нотка на сарказъм. — Вие… „куките“, такъв, струва ми се, е изразът, получавате най-разнообразни предложения от международните корпорации със страхотно заплащане, това ми е известно. Но, М. Х., ти беше един от най-добрите. Дисертацията ти беше забелязана от десетина университетски издания, дори води собствен семинар. Академичната ти кариера, съчетана с годините в Департамента — за повечето от които, доколкото зная, не можеш да навлизаш в подробности — те правят много привлекателен за една университетска администрация. Нали ти е известно как винаги си говорим: „Нека намерим някого, който е бил там, а не просто още един теоретик.“ Дявол да го вземе, Майкъл, мисля, че това си ти! Е, от друга страна, парите не са…

— Хари, не си ме разбрал. Наистина го искам. Аз постоянно мисля за връщане.

Беше ред на Хари да се усмихне.

— Тогава имам друга идея.

Седмица по-късно Майкъл взе самолета за Бостън и оттам стигна с кола до живописния кампус в покрайнините на Конкорд, Ню Хемпшир. Той прекара четири дни с Хари Люис и съпругата му, като бродеше без посока, посещаваше различни лекции и семинари и се срещаше с онези хора от факултета и администрацията, на чиято подкрепа Хари държеше. Възгледите на Майкъл бяха „между другото“ сондирани на кафе, питие или вечери; различни мъже и жени го оглеждаха, сякаш преценяваха обещаваща кандидатура. Люис бе свършил добра подготвителна работа. В края на четвъртия ден той обяви по време на обяда:

— Харесват те!

— Че защо не? — обади се жена му. — Той е страшно приятен човек.

— В действителност доста са възбудени. Аз ти го казах оня ден, М. Х. Ти си бил там. Шестнайсет години работа за Държавния департамент не могат да не ти се отразят.

— И?

— След осем седмици предстои да се проведе годишното съвместно заседание на администрацията и настоятелите. На него се обсъжда коефициентът търсене-предлагане. Работна сила. Мисля, че ще ти предложат работа. Къде мога да те намеря?

— Ще пътувам. Аз ще ти се обадя.

Позвъни на Хари от Лондон преди два дни. Заседанието още не било завършило, но Люис мислеше, че всеки момент може да получи отговор.

— Прати ми телеграма до „Американ Експрес“, Амстердам — каза Майкъл. — И… благодаря, Хари.

Стъклените врати на офиса на „Американ Експрес“ се отвориха. Излезе съпружеска двойка. Мъжът непохватно се опитваше да задържи през рамо каишките на два фотоапарата, докато междувременно броеше пари. Хейвлок се поспря, питайки се дали наистина иска да влезе. Ако телеграмата е пристигнала, в нея ще има отказ или предложение. При отказ той просто ще продължи да пътува… и в тази мисъл имаше нещо успокоително; тази носеща го по повърхността пасивност, която се дължеше на липсата на планове, му беше приятна. Но ако имаше предложение? Готов ли бе за него? Подготвен ли бе да вземе решение? Не като онези, които вземаше в оперативна обстановка, когато трябва да се довериш на инстинктите си, за да оцелееш, а по-скоро решение, с което променяш съдбата си съзнателно. Беше ли в състояние да се посвети на нещо? И къде оставаха задълженията на вчерашния ден?