Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Значи са италианци. Не сътрудници от посолството, не агенти на ЦРУ, не Бейлър; всъщност наоколо не се виждаха никакви американци. Когато пристигне Огилви, той ще е единственият. Логично: да се отстрани всякакъв американски персонал, да се елиминира всяка възможност за установяване на евентуално участие. Да се използват само местни хора, мъже и жени, които могат да бъдат пожертвани. Елиминирани.

Защо? Защо този случай представляваше криза? Какво бе направил или какво бе онова, което знаеше, за да поискат във Вашингтон смъртта му? Първо се бяха опитали да го отстранят, използвайки Джена Карас. Сега желаеха смъртта му. Боже господи, какво става?

Имаше ли и други, освен тези двамата? Той присви очи срещу слънцето и внимателно огледа всички скрити кътчета, разбивайки терена на парцели — една трудна задача. Лятната къща на Домициан не бе измежду забележителностите на Палатин — по-скоро бе една незначителна антика, оставена на милостта на времето. Отвратителният март също бе прокудил посетителите. В далечината, на едно възвишение на изток групичка деца играеха под погледите на двама възрастни, сигурно учители. Долу, в южна посока, се простираше неокосена зелена поляна, прошарена с мраморни колони от ранната империя, стоящи като изправени, безкръвни трупове с различна височина. Освен двойката не се виждаше никой друг на това място, избрано навремето от Домициан като място за отдих. Разбира се, ако те бяха добри снайперисти, нямаше никаква необходимост от подсигуряване. Входът беше един и всеки, който би се опитал да се прехвърли през стената, щеше да се превърне в лесна цел. Мястото бе идеално, за да бъде елиминиран някой. Използвай колкото може по-малко местни сътрудници и винаги помни, че те могат да се проявят като изнудвачи .

Тази иронична мисъл се беше появила в главата му подсъзнателно. Цяла сутрин Майкъл бе обикалял Палатин, избирайки място с определени предимства, които сега можеха да бъдат обърнати срещу него. Отново погледна часовника си: три без четиринайсет. Време бе да действа, и то бързо, но не можеше да го направи, преди да е видял Огилви. Апаха беше умен; той разбираше, че за него е добре да не се показва до последния момент, приковавайки по този начин вниманието на противника си върху очакваното му появяване. Майкъл също знаеше това и реши да се концентрира върху вариантите, с които разполагаше: жената със скицник в ръка и мъжът, подпрял лакът на тревата.

Той се появи изведнъж. В три без една минута червенокосият агент пристигна. Първо се видяха главата и раменете му, докато вървеше нагоре по пътя от портата „Григорио“. Мина покрай мъжа, без да му обърне внимание. Има нещо странно, помисли Хейвлок, нещо в самия Огилви. Дали бяха дрехите, които както обикновено бяха измачкани и лошо му стояха… и някак възголеми за набитата му фигура. Каквото и да беше, той изглеждаше различен, макар и не в лицето… всъщност беше още твърде далече, за да се види лицето му ясно. По-скоро нещо в походката, в раменете, странно напрегнати, сякаш плавният наклон на хълма бе много по-стръмен. Апаха се бе променил след Истанбул; седемте изминали години явно не бяха добри за него.

Огилви стигна до останките от мраморната арка на входа. Очевидно възнамеряваше да влезе. Беше три часът — началото на интервала, през който трябваше да се осъществи срещата.

Майкъл се прокрадна от храстите, зад които се бе скрил, през високата трева по наклона на поляната, като се стараеше тялото му да е по-близко до земята. Направи широка дъга на север и се озова в основата на възвишението. Пак погледна часовника си — бяха изминали почти две минути.

Жената сега се намираше над него, на около стотина ярда в центъра на поляната, вдясно под къщата на Домициан. Не можеше да я види, но знаеше, че не е помръднала. Беше избрала мястото така, че да й дава най-големи удобства за наблюдение — навик на убиец. Майкъл тръгна нагоре към нея, промъквайки се почти пълзешком, като разделяше внимателно тревата пред себе си и се вслушваше да дочуе гласове. Не чу нищо.

Стигна до билото. Жената сега се намираше право пред него, все още изправена на първите стъпала, водещи надолу към древната мраморна баня. Държеше скицника пред себе си, но не гледаше в него Погледът й беше насочен към входа, концентрацията й — абсолютна, а тялото — в напрегната поза. В този момент Хейвлок видя, че ръката на яката жена вече не беше на ревера. Беше я скрила под габардиненото палто и без съмнение стискаше пистолет, готова да го извади мигновено и да се прицели точно, без да е необходимо да се съобразява с неудобствата при изваждането на оръжието от джоб. Майкъл се страхуваше от оръжието, но апаратът за радиовръзка го безпокоеше повече. След секунди само той можеше да му помогне, но в момента беше негов враг, също смъртно опасен, както и пистолетът.