Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Sbrigatevi 65 65 Бързо! (ит.). — Бел.прев. !

— Arrivo 66 66 Пристигам! (ит.). — Бел.прев. !

Хейвлок се изправи, дръпна жената на колене и рязко разтвори палтото й. Пристегнат с широк колан, над кръста й се виждаше дълъг кобур, от който стърчеше дръжката на „Магнум“ автоматик. Неестествено дългият кобур позволяваше в него да се скрие перфориран цилиндър, завинтен на цевта — заглушител, фиксиран за постоянно и очевидно прострелян за точност. Тази жена наистина беше професионалист. Майкъл бързо извади оръжието и го мушна в колана си. След това грубо я изправи на крака и я избута до второто стъпало, откъдето през върховете на металната оградка се виждаше старинната баня. Стоеше зад нея, притиснал тялото си в нейното, за да я обездвижи, не сваляше ламата от дясното й слепоочие, като същевременно бе заклещил врата й с лявата си ръка. Секунди по-късно той видя партньора й да тича приведен през храсталаците под постройката. Внезапно рязко затисна врата на жената, а с другата си ръка блъсна главата й напред в смазващо менгеме. Тялото се отпусна в ръцете му — жената щеше да остане в безсъзнание на Палатин до вечерта. Не искаше да я убива, тя трябваше да разкаже за случилото се на патриотите, които я бяха наели. Дръпна се встрани и тя се свлече покрай мраморната стена на пода. След това зачака.

Мъжът предпазливо се показа на поляната, като държеше ръка под туидовото си сако. Времето течеше прекалено бързо, интервалът бе почти преполовен. Още някоя минута и убиецът от Вашингтон наистина щеше да се обезпокои. Ако излезе от постройката и види, че охраната му не е по местата си, ще заподозре провал и ще избяга. Не бива да го допуска! Отговорите, които Хейвлок търсеше, се намираха на петдесет ярда разстояние в едни развалини от древността. След като овладее ситуацията — само да може да го стори — въпросите му щяха да намерят своите отговори. Хайде, наемнико, направи своя ход — мислеше си Хейвлок, докато италианецът приближаваше.

— Trifoglio, trifoglio — прошепна рязко Майкъл, събра в шепа боклук от стъпалата и го хвърли през перваза на мраморния басейн вдясно от себе си, към противоположния край на кръглата дупка.

Като чу гласа, който повтаряше паролата, и видя падащите парчета боклук, мъжът се затича. Хейвлок се изтегли вляво и приклекна на третото стъпало, хванал с една ръка стърчащия връх на един от прътовете на парапета, опитвайки с крака каменните стъпала — те трябваше да го издържат.

И наистина го издържаха. Когато италианецът стигна до ръба на старинния басейн, Майкъл излетя над парапета и толкова го изненада и уплаши, че той остана парализиран за момент от обхваналата го паника. Хейвлок се хвърли напред, замахна и стовари ламата в лицето на италианеца, раздробявайки кости и зъби. Кръв бликна от устата му и обля ризата и сакото. Мъжът залитна, но Хейвлок го подхвана, обърна се и го прехвърли през ръба на басейна. Италианецът полетя с разперени ръце и крака и остана да лежи неподвижно на дъното, проснат върху тялото на жената с глава, забита в корема й. Той също ще има какво да разказва — помисли си Майкъл. Държеше стратезите във Вашингтон да узнаят за случилото се, защото, ако не получеше отговори на въпросите си през следващите няколко минути, Палатин щеше да бъде само началото.

Хейвлок напъха със сила ламата във вътрешния джоб на сакото си, усещайки неудобния грамаден магнум под колана. Искаше да задържи и двете оръжия: ламата бе къс и лесен за скриване, докато магнумът с фиксирания заглушител имаше предимства в ситуации, когато не трябва да се вдига шум. Изведнъж почувства как го облива студената вълна на отчаянието. Само преди двайсет и четири часа мислеше, че никога повече няма да хване оръжие, че започва нов живот. Ненавиждаше оръжията, страхуваше се от тях и тъкмо затова си бе наложил да ги овладее, за да остане жив и да може да накара да замлъкнат другите оръжия — онези от неговото детство. Началото, ужасните дни, животът, който мислеше, че е оставил зад гърба си. Да се намерят оскърбителите, живите да могат да живеят… да бъдат ликвидирани убийците от Лидице, каквито и да са те. Това бе животът, който искаше да изостави, но убийците не му позволяваха, макар и приели вече друг облик. Той закопча сакото си и тръгна към входа на лятната къща, в която го очакваше човекът, дошъл със задача да го ликвидира.

Докато приближаваше към порутената мраморна арка, очите му инстинктивно оглеждаха земята, а краката му отбягваха нападалите клони, за да не изпращят под тежестта на стъпките му и да издадат присъствието му. Стигна до назъбената стена на арката и тихо сви встрани от входа. Предпазливо разтвори спускащите се отгоре лози и надзърна вътре. Огилви беше в далечния край на мраморната пътека до пиедестала с бюста на Домициан. Пушеше цигара и разглеждаше хълма вдясно на постройката, същото възвишение, на което Майкъл се беше крил до преди двайсетина минути. Апаха бе направил своите изводи и точността на анализа му бе очевидна.