Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Този горски фрагмент от едно друго време бе мястото на срещата. Времето: трийсетминутният интервал между три и три и половина, когато слънцето се намира почти в средата на западната част на небосвода. Тук щяха да се срещнат двамата — всеки с различна цел, добре съзнаващи, че различията могат да донесат смъртта на единия или другия. Никой не желаеше този изход. Следобедът щеше да мине под знака на предпазливостта.

Беше три без двайсет. Хейвлок се бе разположил зад храстите на съседния хълм, надвесен над градината, на няколкостотин фута над бюста на Домициан. Беше загрижен, ядосан и очите му неспокойно оглеждаха каменния път и дивите поля отвъд стените. Само преди половин час от едно кафене срещу „Екселсиор“ на „Виа Венето“ той беше видял онова, от което се опасяваше. Секунди след като червенокосият Огилви излезе през стъклените врати от хотела, той бе прехванат от един мъж и една жена, които спокойно — прекалено спокойно — излязоха от бижутерския магазин в съседство. Магазинът имаше извит входен коридор покрай витрината и това даваше добра възможност за наблюдение. Мъжът от Вашингтон зави за момент надясно, спря за кратко и се вля в потока пешеходци, движещи се наляво. Двамата други го наблюдаваха — издаваха ги малките жестове и беглите погледи в негова посока. Стана ясно, че е невъзможно Апаха да бъде отвлечен, преди да стигне до Палатин. Сигурно Огилви е очаквал подобен опит и е взел съответни мерки за защита. В разговора по телефона бившият таен агент, сега прехвален стратег, беше самата услужливост: разполагал с достатъчно данни — макар и секретни — които бил готов да предаде, и сред тях Майкъл щял да намери онова, което търси.

Не се безпокой, Навахо. Ще поговорим .

Но ако Апаха разполагаше с логични обяснения, които да предложи, той не се нуждаеше от охрана. И защо Огилви с такава готовност се съгласи на среща в усамотено място? Защо не предложи обикновена среща на улицата или в някое кафене? Един човек, който е уверен във важността на новините, които носи, не предприема подобни мерки за защита, а стратегът направи именно това.

Дали вместо обяснение Вашингтон не изпращаше ново послание?

Моето елиминиране?

Не съм казвал, че можем да те убием. Не живеем чак в такава страна… От друга страна, защо не? Подполковник Лорънс Бейлър Браун, разузнавач, посолство на САЩ, Рим.

Ако във Вашингтон са стигнали до същото заключение са изпратили висококвалифициран убиец. Хейвлок уважаваше таланта на Огилви, но не се възхищаваше от него. Бившият оперативен работник беше от хората, които оправдават собствените прояви на насилие прекалено леко, с повърхностни философски разсъждения, за да демонстрират отвращението си дори от необходими актове на насилие. Оперативните партньори обаче усещаха нещата много точно. Огилви си беше убиец, тласкан от вътрешни импулси да отмъсти на изгарящите го страсти, които беше в състояние да скрие от всички, с изключение на онези, които работеха с него под максимален стрес. Хората, които го познаваха в тази му светлина, правеха всичко възможно никога повече да не работят заедно с него.

След Истанбул Майкъл постъпи по начин, който изненада и самия него. Той се свърза с Ентъни Матиас и го посъветва да извади Огилви от оперативна работа. Обясни му, че този човек е опасен. Майкъл беше готов да се яви пред стратезите на закрито съвещание, но както винаги Матиас намери по-доброто решение, което да не противопоставя двамата бивши партньори. Огилви беше експерт; малцина можеха да се похвалят с такъв опит в провеждането на тайни операции. Държавният секретар разпореди да бъде повишен и го направи стратег.

От известно време Матиас отсъстваше от Вашингтон и това беше доста обезпокоително. Често се налагаше да се вземат решения, без да бъдат обмислени последиците, защото нямаше хора, които можеха да оценят ситуацията в нейната дълбочина. И неотложността да бъде решена една криза често се превръщаше в зелена светлина за действие.

Най-сетне, помисли си Хейвлок, когато погледът му се спря на една фигура в далечината на ливадата зад дясната стена. Това беше мъжът, който излезе заедно с жената от бижутерския магазин до „Екселсиор“ — онзи, който прикриваше Огилви. Майкъл погледна наляво и видя и жената. Тя стоеше на стъпалата на древна баня и държеше скицник в лявата си ръка. Дясната обаче, вместо да държи молив, беше мушната под ревера на габардиненото манто. Хейвлок отново прехвърли поглед към мъжа вдясно. Той вече беше влязъл в парка и дори бе успял да седне на тревата с отворена книга в скута — един римлянин, потърсил час спокойствие, за да почете. Но не бе съвпадение, че и той бе пъхнал ръката си в горната част на сакото от туид. Двамата поддържаха връзка и Майкъл се досещаше на какъв език. Италиански.