Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Нито пък аз.

— Тогава премахни го. Не го хващай, ликвидирай го!

— Ти наистина би могъл да чуеш това от мене.

— Чувам ли го сега?

Човекът от Вашингтон замълча и след малко проговори:

— Не.

— Защо не?

— Защото този акт може да доведе до последиците, които не желаеш.

— Това е невъзможно! Той не е имал време.

— Не знаем това. Ако цялата тази история се разраства от Коста Брава насам, невъзможно е да разберем какви разкрития е депозирал в писмен вид и къде го е направил. Може да е оставил документите в няколко страни със специалната уговорка пликовете да се отворят, ако се пропусне контакт в определен срок. През последните шест седмици той посети Лондон, Амстердам, Париж, Атина и Рим. Защо? Защо точно тези места? След като може да избира от целия свят и след като джобовете му са пълни с пари, той се връща в градовете, където е действал под легенда. В това може да има някаква логика.

— Или съвпадение. Познава тези места. И след като е излязъл от играта, чувствал се е в безопасност.

— Може би, а може би не.

— Не мога да разбера твоята логика. Ако го хванеш, той пак няма да осъществи онези критични контакти.

— Има начини да се разбере.

— Предполагам в някоя клиника. Лаборатории, в които лекарите инжектират серуми, които освобождават езиците и мислите?

— Така е.

— Струва ми се, че не е така. Не знам дали е видял или не жената, известна като Карас, но онова, което е видял… изобщо, което се е случило, е станало през последните двайсет и четири часа. Не е имал време да направи нищо страшно. Може да ти казва, че го е направил, но не е.

— Това е твое предположение или си ясновидец?

— Нито едно от двете. Имах възможност да изслушам един човек, изпаднал в шок. Беше изживял нещо, от което може да ти се пръсне главата. А и заплашителната фраза, която подхвърли между другото. Това не беше резултат от някакво загниващо умствено отклонение — беше нещо, което се е случило току-що. Когато говориш за онова, което би могъл да направи, за депозираните разкрития, оставени някъде, ти използваш думите, които ви съобщих, че са казани от него. Той разсъждаваше какво би могъл да стори, а не какво вече е сторил. И разликата е огромна, господин Стратег.

— И по тази причина искаш да го видиш убит?

— Просто искам много други хора да останат живи.

— Ние също. Затова съм тук.

— За да можеш да го върнеш у дома жив — язвително го прекъсна Бейлър. — Както стана с Франк Бък.

— Прекаляваш!

— Не, не прекалявам. Какво ще стане например, ако не улучиш? Или ако се измъкне?

— Това няма да се случи.

— Предположение или ясновидство?

— Факт.

— Не е възможно. Това може да е само предположение, неосновано на факти, с вероятност за сбъдване, за която не искам да си мисля.

— Ти нямаш избор, войнико ! Дадена ти беше заповед.

— Тогава нека и аз ти кажа, гражданино ! Не ми говори за заповеди и субординация. Скъсах си черния задник в тази армия на бели — белите на върха, черните на дъното, — докато ги принудя да ме направят едно жизненоважно винтче в голямото бяло колело. И ми се появяваш ти, разигравайки ми някакъв трилър, при това с име, направо от…

— Гърба на кутия за сладкиши? — прекъсна го Огилви.

— Позна. Някаква такава кутия. Име, което не мога да кажа, с което не мога да се откача от куката, просто един балон от книжка с комикси. Защото, ако ти пропуснеш и Хейвлок се измъкне, аз излизам на преден план… като цел. Черньо се издъни, мрежата му е компрометирана. Я да го извадим от голямото бяло колело.

— Лицемерен мръсник си ти — рече с отвращение човекът от Вашингтон. — Единственото, което всъщност те интересува, е как да отървеш кожата.

— По много причини, твърде благородни, за да ги проумееш. Подобните на мен са мнозинство, не малцинство… Ето какво, където и да мръднеш в този град, аз ще бъда наблизо. Ако го заловиш по твоя начин, много добре. Лично ще ви откарам в Паломбара, ще ви пристегна коланите в самолета и дори ще ви дам препоръчително писмо, написано на класически латински. Но ако не се справиш и той се измъкне, тогава си отива по моя начин.

— Това не са думи на човек, който е повярвал на разказа му и който защитава каузата му.

— Не съм защитавал никого, просто докладвах. И няма никакво значение дали съм му повярвал или не. Той представлява една активна, опасна заплаха за мене, за моите функции тук, в Рим, а и за голяма част от мрежата, която сам съм изградил по заповед на моето правителство и с парите на американския данъкоплатец. — Подполковникът спря и неочаквано се усмихна: — Това е всичко, което ми е нужно да знам, за да натисна спусъка.