Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Огилви отиде до бюрото, седна на стола и взе слушалката на левия телефон — той беше черен на цвят, което означаваше, че е за връзка в страната. Набра номера, който беше запомнил, и дванайсет секунди по-късно се чу сънливият глас на подполковник Лорънс Бейлър Браун:

— Браун. Кой се обажда?

— Бейлър Браун?

— Апаха?

— Да. Намирам се в Паломбара. Чул ли си нещо ново?

— Нито дума. Но разпратих наблюдатели навсякъде из Рим. Засега няма и следа от него.

— Какво си направил?

— Наблюдатели. Всички платени информатори, както и онези, които имат задължения към нас…

— Дявол да го вземе, изтегли ги веднага! Какво, за Бога, си мислиш, че правиш?

— Хей, приятел, по-леко. Мисля, че с тебе няма да се разберем.

— Не можеш и да си представиш колко малко ме интересува това! Ти, приятел, май не схващаш, че тук не става дума за някоя кръстословица на G-2; този човек е змия. Само да разбере, че си тръгнал след него, и веднага ще му стане ясно, че нарушаваш правилата. А щом разбере, веднага ще ухапе. Боже, да не си мислиш, че никой по-рано не се е опитвал да го проследи?

— А ти да не мислиш, че не си познавам наблюдателите? — контрира го Бейлър сърдито, но отбранително.

— Мисля, че е най-добре да поговорим.

— Хайде идвай тогава — каза военният.

— Това е другият проблем — отвърна Огилви. — Посолството се изключва.

— Защо?

— Включително и поради това, че той може да ни види от някой прозорец от другата страна на улицата.

— Какво от това?

— Той знае, че аз никога не посещавам посолства. Камерите на КГБ работят денонощно и са насочени към всеки вход.

— Но той дори не предполага, че идваш — протестира Бейлър. — Нито пък кой си.

— Ще узнае, когато му кажеш.

— Кое ще бъде името, моля? — сопна се военният аташе.

— Засега Апаха.

— Това ще му подскаже ли нещо?

— Сигурно.

— Но не и на мене.

— Така трябва.

— Да, с тебе определено няма да се сработим.

— Съжалявам.

— След като отказваш да дойдеш, къде тогава ще се срещнем?

— Боргезе. В парка. Аз ще те намеря.

— Ще е по-лесно, отколкото ако аз трябва да те открия.

— Сгреши, Бейлър.

— Не съм ли прав?

— Не. Мисля, че ще се сработим — Огилви направи пауза. — Нека бъде след два часа. Той може да се опита да се свърже с тебе дотогава.

— Два часа.

— И още нещо, Бейлър.

— Какво?

— Прибери си шибаните наблюдатели, приятел.

Мартенското време беше немилостиво към Боргезе. Римската зима, колкото и мека да беше, не беше си отишла и падината, която през пролетта и лятото просто замайва очите с богатството на цветята, подредени в редици и кръгове, сега изглеждаше безжизнена. Безбройните пътечки, водещи покрай високите пинии към грандиозния музей, изглеждаха мръсни, а зеленината на дърветата беше някак унила. Дори скамейките по тесните алеи бяха покрити с прах. Някакво прозрачно покривало се бе спуснало над парка, известен като „Вила Боргезе“; то щеше да изчезне с априлските дъждове, но сега тук се бе настанила безжизнеността на март.

Огилви стоеше до дебелия ствол на един дъб в края на градината, зад музея. Все още беше твърде рано, освен за няколко студенти и още по-малко туристи, които, разпръснати на групички, се разхождаха по алеите в очакване да бъдат отворени вратите, водещи към съкровищата на „Казино Боргезе“. Бившият агент, върнал се към старата си работа, погледна часовника си и гримаса на нетърпение се появи на набразденото му лице. Беше девет без двайсет и военният разузнавач закъсняваше с повече от половин час. Раздразнението на Огилви бе насочено колкото срещу Бейлър, толкова и срещу самия себе си. В бързината да откаже отиването в посолството, както и да обясни кой командва ситуацията, той бе направил лош избор на мястото за среща и знаеше това. Може би подполковникът вече беше го разбрал и това обясняваше закъснението му. „Боргезе“ в този час на деня е едно твърде спокойно място, твърде отдалечено, с твърде много усамотени сенчести места, от които ако някой би искал да проследи някого, би могъл да наблюдава всеки негов ход, всяка дума, както визуално, така и с електронни средства. Огилви изруга наум; трябваше по друг начин да наложи авторитета си. Аташето с двойни функции вероятно бе избрал обиколен маршрут, със смяна на колите, с използване на скенери, за да разкрие и същевременно да се изскубне от предполагаемите преследвачи. Камерите на КГБ бяха насочени към посолството; военният сигурно се бе озовал в трудно положение, и то благодарение на един непоносим ръководител на операцията от Вашингтон, загадъчно наричан Апаха. Легенда, взета от гърба на кутия сладкиши.