Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Хейвлок вярва в това, в което иска. Чух медицинските термини за това състояние и преведено на нашия език, може да се каже, че просто не е издържал на напрежението. И сега се люшка между онова, което е, и онова, което не е, но, принципно погледнато, не е с всичкия си.

— Той е дяволски убедителен.

— Защото не лъже. Това е важното. Той е видял онова, което е видял.

— Така казва и той.

— Но е невъзможно и това е другото важно нещо. Зрението му вижда изкривени образи. Когато прекоси онази линия, той престава да вижда с очите си, а само с главата си, а тя е повредена.

— И ти си убедителен.

— Защото и аз не лъжа, но моята глава не е повредена — Огилви бръкна в джоба си за цигари. Извади една от пакета и я запали със стара, потъмняла запалка „Зипо“, купена преди четвърт век. — Това са фактите, подполковник. Можеш сам да си запълниш празнините, но чертата под всичко е съвсем твърда: Хейвлок трябва да бъде хванат.

— Това няма да е толкова лесно. Той може и да се лута слепешком в мъгливите си тунели, но не е аматьор. Може и да не знае къде точно отива, но е оцелял в тази професия цели шестнайсет години. Умен е и се пази.

— Известно ни е; това всъщност е отражението на реалността в съзнанието му. Ти му каза, че съм тук, нали?

— Казах му, че един човек на име Апаха е тук — офицерът поспря.

— Е?

— Не му допадна. Защо са избрали тебе?

— А защо не?

— Не знам. Може би не му харесваш.

— Той ми е задължен.

— Може би сам отговори на въпроса си.

— Какъв всъщност си ти? Някакъв проклет психолог? Или адвокат?

— По малко от двете — каза подполковникът. — При това непрекъснато. А ти не си ли?

— Ако ме питаш за настоящия момент, то сега съм ядосан. Какво, по дяволите, намекваш?

— Когато чу името ти, Хейвлок реагира светкавично и малко странно: „Значи са изпратили Лекия спусък?“ — каза той. Това да не е другото ти име?

— Детски истории. Безвкусна шега.

— Не му беше много забавно. Ще се обади на обед с инструкции за тебе.

— В посолството.

— Не. Трябва да наема стая в „Екселсиор“. Ти трябва да си с мене, за да се обадиш по телефона.

— Кучият му син! — Огилви шумно пое дъх.

— Това проблем ли е?

— Той знае къде съм, а аз нямам представа за него. Така той може да ме наблюдава, но не аз него.

— Какво толкова страшно има в това? Той очевидно иска да се видите. А за да го хванеш, ти ще трябва да се срещнеш с него.

— Ти си зелен, подполковник, без това да те обижда. Не разбираш ли, че така ми връзва ръцете?

— Не ми е ясно.

— Ще имам нужда от двама мъже, за предпочитане италианци, колкото може по-невзрачни, които да ме следват, когато изляза от хотела.

— Защо?

— Защото може да ме отвлече — поясни бившият таен агент замислено. — Изотзад. На оживения тротоар. Няма номер, който да не му е известен. Да кажем, някой се свлича на улицата и негов приятел го подкрепя и отвежда до някоя кола наблизо. И двамата са американци и във всичко това няма нищо необикновено.

— Изхождаш от предпоставката, че аз няма да съм с тебе. Но, от друга страна, аз мога много неща тук. Бих могъл най-сетне да оправдая престоя си в тази държава.

— Новак си наистина. Той ще се отправи към Кайро например. А ако се опиташ да ме държиш под око, нещо ми говори, че ще те забележи. Не искам…

— … да те обиждам. Знам това… Има някои недостатъци… добре, ще отделя хора. — Офицерът помълча и след малко пак продължи: — Но не двама мъже. Мисля, че една двойка ще свърши по-добра работа.

— Това е добре. Значи, наистина имаш възможности, подполковник.

— Имам и една препоръка, която трябва да ти предам. Ще отрека всичко, ако някой някога се опита да свърже името ми с това, което ще ти кажа. И като си помисля за прозвището „Лекия спусък“, струва ми се, че идеята може да бъде представена като твоя.

— Изгарям от нетърпение да чуя.

— Отговарям за голяма територия в този регион. Работата, която върша за Пентагона и Държавния департамент, става все по-сложна, но това е неизбежно. Понякога искам услуги, после друг иска от мене и кръгът бавно се разширява, макар да има хора, които да не съм виждал втори път.

— Слушам внимателно — прекъсна го Огилви — но какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?

— Имам много приятели тук. Хора, които ми вярват, които имат доверие в институцията, която представлявам. И ако трябва да се махна, бих желал, естествено, тази институция да не пострада, но има нещо по-важно: не искам тези приятели — известни и неизвестни — да пострадат, а Хейвлок може да докара нещата дотам. Той е работил в Италия, Адриатика, Лигурия, действал е от Триест през границата и по северния бряг, чак до Гибралтар. Действията му могат да предизвикат репресивни мерки. Мисля, че един объркан агент в оставка не заслужава всичко това.