Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Ти сигурно ще стигнеш далече.

— Смятам да опитам и искам да натрупам точки.

Огилви излезе иззад дървото и погледна към заспалата градина. След това тихо проговори с равен, безизразен глас:

— Не знам дали разбираш, но мога и да ти се изплъзна из града. Дори мога да те убия, ако се наложи.

— Точно така — съгласи се офицерът. — Затова аз ще забравя за „Екселсиор“. Ти ще наемеш стая под моето име и когато Хейвлок се обади, ще се престориш, че съм аз. Той ще очаква да съм там, за да потвърдя присъствието ти. Няма да заподозре, че и аз имам пръст в тази история. И между другото, когато говориш с него вместо мене, не се престаравай да го правиш прекалено по негърски. Все пак съм завършил „Роудс“. Оксфорд, седемдесет и първа.

Агентът се обърна.

— Ти си нещо друго. Мога да ти лепна такива обвинения, че военният съд да не ти се размине. Директно неподчинение на началник в оперативна обстановка.

— За един разговор, който никога не се е състоял? Или пък се е състоял, а аз само съм упражнил военно мислене в конкретна ситуация. Субектът счете контакта за неприемлив; изпратете друг човек в Рим. Как ти се струва това, Лек спусък?

Огилви не проговори почти минута. Хвърли цигарата на земята, смачка я с ток, забивайки го в пръстта.

— Имаш талант, подполковник — каза той накрая. — Трябваш ми.

— Ти наистина искаш да го хванеш, нали?

— Да.

— Така си и мислех. Усетих го в гласа ти по телефона. Нужно ми беше да се уверя, мистър Стратег. Гледай на мене като на застрахователна полица, която не искаш, но адвокатът ти казва, че е необходима. Ако се наложи аз да плащам, нищо не е загубено. Мога да оправдая действието по-добре от всеки друг край заседателната маса в Държавния департамент. Аз съм единственият, който е говорил с него. Аз знам какво е направил и какво не е.

— Само след някой час може да се окаже, че грешиш.

— Ще поема риска. За да разбереш колко съм уверен.

— Няма да ти се наложи. Няма да изплащаш полицата, защото аз няма да пропусна и той няма да се измъкне.

— Радвам се да го чуя. От какво друго имаш нужда, освен двойката, която ще те поеме на излизане от хотела?

— Нищо. Нося необходимото с мене.

— Какво смяташ да му кажеш?

— Каквото очаква да чуе.

— Какво ще използваш?

— Опита си. Резервирал ли си стаята?

— Преди четиридесет и пет минути — каза Бейлър. — Само че става дума не за стая, а за апартамент. Така че там има два телефона. И за да не се изкушиш да ме пратиш за зелен хайвер, аз ще слушам по другия онова, което ще ти каже.

— Ти ме натика в ъгъла, момче.

— Оставям това без коментар. Погледни на нещата по следния начин: когато днешният ден свърши, ти ще си тръгнеш за Вашингтон със или без него, но няма да си на куката. Ако си го хванал — чудесно. Ако не, аз поемам отговорността. Моята преценка се уважава в Пентагона; при тези обстоятелства избраното решение ще бъде „последна възможност“ и съвсем приемливо.

— Май си чел подробно тази книга?

— Без да пропускам и най-малкото противоречие в нея. Върни се обратно към хубавия живот, мистър Стратег. Бъди здрав и щастлив в Джорджтаун. Обявявай какво мислиш отдалече и остави работата на нас. Така ще живееш по-леко.

Огилви удържа гримасата, която беше готова да се появи на лицето му. Усети остра болка, която го проряза през ребрата, промъквайки се към гърлото. Това нещо се разпростираше — всеки ден малко по-нататък, все по-болезнено. Сигналите на необратимото.

— Благодаря за съвета — каза той.

Палатин, един от седемте хълма на Рим, се издига зад Арката на Константин и полегатите му склонове са осеяни с алабастрено бели антични руини. На него трябваше да се състои срещата.

На четвърт миля северно от портата „Григорио“ е разположена древна постройка — навес от зеленина, закрепен върху колони с растителност, която се спуска отстрани; бюст на император Домициан се издига на пиедестал с канелюри в края на каменен път, който минава покрай мраморните отломки на порутени стени. Клоните на диви маслини почиват върху насечени скали, зелено-кафяви лози се провират през камънака като паяжина, просната по напукания, но неостаряващ мрамор. В края на пътя, зад покритото с петна сурово лице на Домициан, се виждат останките на фонтан, построен на хълма. Постройката ненадейно свършва без изход от едната страна.

Спокойната обстановка събужда образи: в проникващите през надвисналите клони слънчеви лъчи крачат облечени в тоги представителни мъже, потънали в размисъл за съдбините на Рим и на разширяващата се империя, изпълнени с безпокойство за зачестилите злоупотреби, присъщи на неограниченото могъщество и огромната власт, и може би се питат кога ще настъпи началото на края.