Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Наистина имаше загадка, но не евтина, не от кутията със сладкиши. Преди седем години в Истанбул двама тайни агенти с кодови имена Апаха и Навахо едва не се простиха с живота си на улица „Месрутийет“, за да предотвратят операция по ликвидиране от страна на КГБ. Бяха се провалили, а междувременно Навахо бе попаднал в капан на безлюдната „Ататюрк“ в четири сутринта, като убийците се бяха настанили в двата края на улицата. Ситуацията беше безнадеждна до момента, в който Апаха, натискайки докрай газта на една открадната кола, профуча по моста, спря със скърцане на спирачките в началото на алеята за пешеходци и изкрещя на партньора си или да се качва, или да се прости с главата си. След този ход, за да разбие смъртоносната утринна барикада, Огилви бе профучал през градушка от куршуми, един, от които го бе одраскал по слепоочието, а два други се бяха забили в ръката му. Човекът, известен като Навахо преди седем години, трудно би забравил Апаха — без него Майкъл Хейвлок щеше да свърши в Истанбул. Огилви разчиташе на спомена за това.

Зад гърба му изпращя пръчка. Обърна се: видя пред себе си разперена черна длан, а зад нея — неподвижно черно лице с широко отворени очи. Бейлър рязко завъртя глава и предупредително вдигна показалец пред устните си. След това се приближи, дръпна агента до себе си зад дървото и с плавен жест посочи към южната част на парка, там, където се намираше задният вход на каменния музей. На около четиридесет ярда от тях един мъж в тъмен костюм се оглеждаше с неуверено изражение на лицето. Тръгна в една посока, после в обратната, без да може да избере коя пътека да поеме. В далечината се чуха три бързи изсвирвания на автомобилен клаксон, последвани от пукота на ауспух. Стреснат, мъжът замря, а след това се затича в посока на тези звуци и изчезна зад източната стена на „Боргезе“.

— Много тъпо избрано място — каза военният, поглеждайки часовника си.

— Този клаксон на твоята кола ли беше? — попита Огилви.

— Паркирах близо до портата на „Венето“. Достатъчно близо, за да бъде чута и това беше най-важното.

— Съжалявам — отново проговори агентът тихо. — Мина толкова много време. Обикновено не правя подобни грешки. А и „Боргезе“ друг път е доста оживено място.

— Голяма работа. При това не съм сигурен, че е грешка.

— Хайде де, не ме занасяй.

— Не си ме разбрал. Не ме интересуват чувствата ти. Но никога по-рано не съм бил под наблюдение на КГБ… поне доколкото ми е известно. Защо избраха този момент?

Огилви се усмихна, все пак той контролираше ситуацията.

— Ти пусна наблюдателите. Мисля, че споменах нещо за това.

Чернокожият офицер не отвърна, но в тъмните му очи проблесна разбиране.

— Тогава това е краят ми в Рим — каза той накрая.

— Може би.

— Никакво „може би“. Край и толкоз. Това е причината, поради която закъснях.

— Значи, той все пак се обади. — Червенокосият агент каза това като констатация.

— С цялата очаквана словесна артилерия и заплахата, че съм първият, който ще бъде разкрит. Бил хванал следата на Карас и я последвал до пристанището на Чивитавекия, където му се изплъзнала. Не ми каза как, нито с кой кораб. Било е клопка, но минал през нея и даже я обърнал срещу човека, отговорен за всичко — някакъв дребен провокатор, навъртащ се по доковете. Хейвлок го притиснал и онова, което научил — което си мисли, че е научил, — го превърнало в буре с барут.

— И какво е това нещо?

— Двойно програмиране. Същата тактика, която уж била използвана срещу него. Тя била получила от нас същата компрометираща информация срещу него.

— Как?

— От някой, който я убедил, че той е минал на страната на Съветите и че възнамерява да я убие.

— Но това е просто една лайняна история!

— Само повтарям какво му били казали. Като си помисли човек, не е толкова лишено от логика. Даже може да обясни доста неща. КГБ разполага с добри актьори, които са могли да й разиграят страшни сценки. И като стратегия е солидно. Той излиза извън играта, а тя се крие, за да спаси живота си. Резултат: неутрализирането на един продуктивен екип.

— Аз пък мисля, че всичко това наистина е една лайняна история — контрира го Огилви. — Няма никаква Джена Карас; тя умря на един плаж, наречен Монтебело в Коста Брава. И тя беше от КГБ — дълбоко законспириран таен агент на ВКР. Няма никаква грешка, но дори това е без значение сега. Най-важното е, че тя е мъртва.

— Той не го вярва, а след като поговориш с него, може и ти да престанеш да вярваш. Аз самият не съм сигурен, че вярвам.