Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Беше хладно и Майкъл забеляза, че измачканото сако на Огилви е закопчано. Видя също, че това няма да му попречи бързо да извади пистолет. Майкъл съсредоточи вниманието си върху лицето на стратега — промените в него бяха изненадващи. Бе много по-бледо, откакто Майкъл си го спомняше. Бръчките сега изглеждаха изсечени по-дълбоко и сякаш бяха по-дълги, подобно на следите на времето по напукания мрамор на античната постройка. Не беше нужно да е лекар, за да забележи, че Огилви е сериозно болен. Ако все още имаше някакви сили в това тяло, те бяха толкова добре скрити, както оръжията, които носеше със себе си.

Майкъл пристъпи вътре, беше нащрек, готов да реагира на всякакво неочаквано движение от страна на бившия агент.

— Здравей, Ред — каза той.

Огилви леко извърна глава, показвайки, че е забелязал Майкъл с периферното си зрение още преди той да го поздрави.

— Радвам се да те видя, Навахо — отговори стратегът.

— Остави това „Навахо“. Тук не е Истанбул.

— Тук не е, но там ти спасих задника, нали?

— Спаси ме, след като почти успя да ме убиеш. Казах ти тогава, че онзи мост е капан, но ти, моят така наречен началник — колко много е злоупотребявано с този термин — настоя на своето. И дойде за мен, защото ти казах за капана пред нашия контрольор на „Месрутийет“. Щеше да те съсипе в доклада си за операцията.

— И все пак дойдох за тебе — настоя Огилви гневно и по бледото му лице плъзна червенина. След това се овладя, уморено се усмихна и сви рамене: — Това е без значение, по дяволите.

— Наистина е без значение. Мисля, че би рискувал и своя живот, и този на децата си, за да се оправдаеш, но както каза, ти наистина се върна тогава. Благодаря ти за това. Беше по-бърз начин, макар и не по-безопасен, отколкото да скоча в Босфора.

— Нямаше да оживееш.

— Кой знае?

Огилви хвърли цигарата си на пода, смачка я с ток и пристъпи напред.

— Не и децата, Хейвлок. Аз да. Децата — не.

— Добре, без децата. — При споменаването на децата, без да вложи никакъв умисъл, Майкъл почувства моментно притеснение. Спомни си, че децата му бяха отнети от съда. Този изведнъж остарял мъж живееше сам в своя свят на сенки и изгарящи го страсти.

— Нека поговорим — предложи човекът от Вашингтон и се насочи към една от мраморните пейки покрай каменния път. — Седни… Майкъл. Или може би Майк? Не помня.

— Ти, ако искаш, седни. Аз ще остана прав.

— Е, сядам. Нямам нищо против да си призная, че се чувствам смазан. Вашингтон е далече и полетът е дълъг. От край време не мога да спя в самолети.

— Изглеждаш уморен.

При тази забележка Огилви спря и погледна Хейвлок.

— Интересно — каза той и седна. — Кажи ми, Майкъл. Ти чувстваш ли се уморен?

— Да — отговори Хейвлок, — от целия проклет живот. От всичко, което се случи. С нея. С мене. От всички вас в онези стерилни бели кабинети и с мръсните ви мисли… О, Бог да ми е на помощ, аз бях част от вас. Какво си мислите, че правите? Защо го направихте?

— Това е сериозно обвинение, Навахо.

— Вече ти казах. Остави това шибано прозвище!

— Като име от капака на кутия със сладкиши, а?

— По-зле. За да си наясно, племето навахо е от групата на апахите, но за разлика от тях, е било мирно и повече загрижено за собственото си оцеляване. Това име не ми пасваше в Истанбул, още по-малко подходящо е сега.

— Това е интересно. Не го знаех. Не ти ли се струва, че е нещо, което някой, роден в друга страна — и доведен след тягостно детство, изживяно на друго място — открива изненадващо за себе си. Искам да кажа, че да се изучава този вид история е своеобразен начин да се изрази „благодарност“, нали?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Разбираш. Едно дете преживява кланета, вижда как приятели и съседи са разстреляни с картечница в полето и телата им нахвърляни в ями, вижда майка си изпратена бог знае къде, но разбира, че никога повече няма да я види. После се крие из горите, без да има какво да яде, освен онова, което улови или открадне, ужасено от мисълта да се покаже пред другите. И тогава го откриват и му се налага да прекара следващите няколко години по улиците, пренасяйки експлозиви, пристегнати на гърба му, намирайки път между врагове, всеки от които може да стане неговият палач. И всичко това преди още да е навършило дори десет години, а когато става на дванайсет, баща му вече е ликвидиран от Съветите… Такова дете, когато най-сетне се установи в безопасност, ще иска да научи всичко за това място. То наистина ще казва: „Благодаря, че ми позволихте да дойда тук!“ Не си ли съгласен с това… Хавличек !