Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Недей! Не! — изкрещя бившият агент, широко отворил очи, вперени към върха на хълма. Неочаквано събрал остатъка от силата си, той скочи от земята, сграбчи Хейвлок и го дръпна настрани от каменния път.

Хейвлок вдигна цевта с прикрепения за нея тежък цилиндър и миг преди да я стовари върху главата на Огилви, чу два сухи изстрела отгоре. Огилви изохка, после шумно изпусна въздуха в гърдите си и омекна, отпускайки се назад в тревата. Гърлото му беше разкъсано — той бе загинал, спирайки куршума, предназначен за Майкъл.

Хейвлок се хвърли към стената в момента, когато се разнесоха още три изстрела. Куршумите изсвистяха над главата му, посипвайки го със ситни мраморни отломки. Той изтича до края на полусрутената стена, като държеше магнума пред лицето си. После надникна през V-образната пролука в камъните.

Тишина.

След това видя ръка, рамо. Зад шубраците. Ето сега! Той внимателно се прицели и бързо натисна спусъка четири пъти. Окървавена ръка се метна във въздуха, последвана от рамото на човек, който плонжираше на земята. След миг раненият мъж изскочи от гъстата зеленина и накуцвайки, забърза към билото на хълма. Беше гологлав, с късо подстригана коса и чернокож, с махагоново кафява кожа. Убиецът на Палатин се бе оказал резидентът в Рим за тайните операции в северния сектор на Средиземноморието. Дали беше натиснал спусъка от гняв, от страх или поради комбинация от двете — страх и гняв, че легендата му и цялата му мрежа могат да бъдат разкрити? Поредният въпрос, още един нищо неговорещ фрагмент от мозайката.

Хейвлок се обърна и се облегна на стената, изтощен, изплашен, уязвим както в детските си ужасни години. После погледна към Ред Огилви — Джон Филип Огилви, ако си спомняше правилно. Преди минута това беше един умиращ човек, сега вече беше мъртъв. Убит, спасявайки живота на другиго, когото не искаше да види убит. Апаха не беше дошъл да ликвидира Навахо, беше дошъл да го спаси. Но спасяването не бе от нещата, с които стратезите във Вашингтон се занимаваха; те самите бяха програмирани от лъжци. Които от своя страна държаха контрола в ръцете си.

Защо? С каква цел?

Нямаше време. Трябваше да се махне от Рим, от Италия. Да стигне до границата при Кол де Мулине, а ако не успее и там — до Париж.

При Джена. Само Джена, сега повече от всякога!

Двете телефонни обаждания му отнеха четиридесет и седем минути, защото трябваше да смени кабините в претъпканата аерогара „Леонардо да Винчи“. Първото от тях бе до офиса на директора на римската Служба за сигурност. Сбито споменавайки за действително проведени тайни операции през последните няколко години, Майкъл успя да издейства да бъде свързан с административния помощник на директора. Разговорът с този човек му отне по-малко от минута, след което окачи слушалката, без да дава повече обяснения. Второто обаждане направи от кабина в противоположния край на аерогарата и то беше до редактора на „Прогресо“ — може би най-политизирания, силно пристрастен, основно антиамерикански вестник в Рим. Имайки предвид загатнатата тема, редакторът беше много по-склонен да разговаря. Но когато журналистът прекъсна Майкъл, за да поиска идентификация и разяснения, Хейвлок го контрира с две предложения: първото, да направи справка при административния помощник на директора на Службата за сигурност; второто, да осъществи наблюдение над посолството на САЩ през следващите седемдесет и два часа, като обърне специално внимание на споменатото в разговора им лице.

— Mezzani! 67 67 Сводници, посредници (ит.). — Бел.прев. — ядосваше се редакторът.

— Addio! — каза Майкъл и окачи слушалката.

Подполковник Лорънс Бейлър Браун, дипломатически аташе и великолепен пример за признаването на малцинствата в Съединените щати, беше останал без работа. Посредническата му роля бе изчерпана, мрежата му бе неизползваема и вероятно щяха да са необходими месеци, дори година, за да бъде изградена отново. И независимо от това колко сериозно бе ранен, Браун трябваше да вземе самолета от Рим само след няколко часа, за да даде обяснение за смъртта на един червенокос мъж на Палатин.

Първият шлюз беше отворен. Идваше редът и на другите. Всеки ден от моето забавяне ще ви струва скъпо .

Беше го казал напълно сериозно.

— Радвам се, че сте тук — каза Даниел Стърн, затваряйки вратата на стаята без прозорци, намираща се на третия етаж в сградата на Държавния департамент. Двамата, към които се обърна, вече сядаха край заседателната маса: оплешивяващият психиатър д-р Пол Милър, който преглеждаше бележките си, и адвокатът на име Доусън, разсеяно загледан в стената, отпуснал ръка върху жълтия бележник пред себе си. — Току-що пристигам от Уолтър Рийд след разговора с Бейлър. Всичко се потвърди. Сам го чух и сам го разпитах. Това е един военен, силно разстроен физически и емоционално. Но се владее, мисля, че е свестен.