Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— „Обещайте му всичко…“ — повтори Огилви. — Като в проклетата телевизионна реклама.

— Но го върнете — довърши Милър. — И то колкото може по-бързо. Вкарайте го в клиника, подложете го на терапия, но установете какво е направил и къде е оставил своите защитни механизми. Онези „запечатани свидетелства на съхранение“ и „кирливи ризи“.

— Едва ли има смисъл да напомням някому тук — тихо се намеси Доусън — че Хейвлок знае много неща, които могат силно да ни навредят, ако бъдат разкрити. И пораженията върху доверието към нас — тук и зад граница — ще бъдат сравними с пораженията от онова, което Съветите биха могли да научат. Честно казано, даже още по-големи. Шифри, информатори, източници — тези неща могат да бъдат променени, а мрежите уведомени. Но не можем да се върнем назад в миналото и да пренапишем историята на определени инциденти, при които са били нарушавани споразумения между разузнавателните служби или при които нашите хора са нарушавали законите на страните, в които са действали.

— Да не говорим за ограниченията, които са ни наложени в работата тук — допълни Стърн. — Знам, че ти имаше и това предвид, но просто искам да го подчертая. Хейвлок знае за тези случаи — той беше посредник при няколко размени, в резултат от тях.

— Каквото сме направили е било наложително — отсече Огилви. — Ако някой иска доказателства, налице са стотици папки в архивите, които ще докажат какво сме направили.

— И още няколко хиляди, които няма да могат да ни помогнат — възрази адвокатът. — Освен това имаме и Конституция. Говоря така, заемайки противната страна, разбира се.

— Дивотии! — извика Огилви. — Защото докато ни връчват призовки за съда, бащата или жената на някой нещастник тук ги откарват към някой гулаг там, въпреки че хора като Хейвлок биха могли да сключат съответната сделка. Защо не можем да сложим кранче на хода на времето, да поставим наблюдатели и да разберем какво всъщност става около нас?

— Това е трудна материя, Ред — обясни Доусън съчувствено. — Кога е оправдано убийството, наистина оправдано? Ако се тегли чертата, ще се намерят такива, които ще кажат, че това, което сме постигнали, не оправдава неуспехите ни.

— Дори ако само един човек премине граничния пункт, за да дойде при нас, би ги оправдало — очите на Огилви бяха студени. — Дори само едно семейство, измъкнато от лагер в Магя-Орсак или Краков, или Даненвалде, или Либерец, ги оправдава. Защото те са именно там, съветнико, а не би трябвало да са там. И кой, по дяволите, наистина страда, но наистина? Няколко истерични побъркани, размахали политическите си томахавки и демонстриращи раздутото си его? Просто не си заслужава да се говори за тях.

— Законът казва, че си заслужава. Конституцията казва, че си струва.

— Тогава майната му на закона и нека направим няколко дупки в Конституцията. Направо ми се повдига, като гледам да я използват няколко бъбриви умници, готови да яхнат всеки удобен повод, за който могат да се сетят, само и само за да ни вържат ръцете и да привлекат вниманието към себе си. Аз съм виждал тези рехабилитационни лагери, господин адвокат! Бил съм в тях.

— И поради тази причина си ценен тук — намеси се Стърн бързо, изгасяйки искрите. — Всеки от нас има нещо, с което е ценен, дори ако прави преценки, от които следва да се въздържа. Аз мисля, че Доусън иска да каже, че нямаме време да отговаряме на питания от Сената, нито да чакаме решението на съдиите в някой комитет на Конгреса, натоварен да проведе разследване. Те наистина биха могли да ни вържат ръцете много по-ефикасно от някоя тълпа застаряващи радикали или група заклети привърженици на принципността.

— Или — каза Доусън, като хвърли към Огилви поглед, който показваше, че споделя чувствата му — представителите на няколко правителства, които един ден се появяват в посолствата ни, за да настояват да прекратим определени операции. Ти си бил и там, Ред. Не мисля, че искаш това.

— Нашият пациент може да направи това да се случи — прекъсна ги Милър. — И е много вероятно да го направи, ако не сложим ръка на него своевременно. Колкото по-дълго позволим на халюцинациите му да продължават без медицински надзор, толкова по-далече ще се озовава той във фантазиите си и скоростта на този процес ще се засилва. Идеята, че е преследван, ще се разширява, докато стане непоносима и той реши, че трябва да удари… да ни отвърне с удар. И ще използва възможностите си за атака. Защото това е защитният му механизъм.