Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Чудесно детство — не се сдържа психиатърът и отбеляза нещо в бележника си.

— Това е само началото. — Директорът на Кон Оп се пресегна за друга страница. — Хавличек и синът му останали в сектора Прага-Болеслав и нелегалните само спечелили от това, че бащата ги предвождал. Няколко месеца по-късно момчето станало един от най-младите членове на детските отряди. Използвали ги за куриери и доста често се случвало да пренасят нитроглицерин и пластични експлозиви вместо кореспонденция. Една погрешна стъпка, един обиск, един офицер, който да си пада по малките момченца, и това щяло да бъде краят.

— И бащата го е позволил? — попита Милър недоверчиво.

— Не е могъл да го спре. Момчето разбрало какво са сторили на майка му. Това прекрасно детство продължило още три години. През нощите, когато баща му не отсъствал, му предавал уроци като на обикновен ученик. А после денем из горите и полята други го учили как да се крие, да бяга, да лъже. И как да убива.

— Това значи е обучението, за което подхвърли, нали? — промълви Огилви.

— Да. Той е знаел какво значи да отнемеш живот, виждал е как убиват приятелите му още преди да стане на десет години. Ужасно.

— Незаличимо — допълни психологът. — Експлозиви, заложени още преди четиридесет години.

— Възможно ли е случилото се в Коста Брава само да е запалило фитила четиридесет години по-късно? — запита адвокатът, гледайки лекаря.

— Би могло. В главата му са се въртели десетки кървавочервени призраци, а това е доста мрачна символика. Но трябва да науча още доста неща — Милър се обърна към Стърн с вдигнат над бележника молив: — И какво е станало с него после?

— С всички — поясни Стърн. — Дошъл мирът — или по-точно казано, официално войната свършила — но в Прага нямало мир. Съветите си имали свои планове и едната лудост била само сменена от друга. Възрастният Хавличек бил готов да продължи да се бори за свободата, за която воювал заедно с другите партизани. И скоро се озовал в една друга война също толкова тайна, колкото предишната, и не по-малко брутална. С руснаците. — Директорът обърна нова страница. — За него тя свършила на десети март 1948 година с убийството на Ян Масарик и падането на социалдемократите.

— В какъв смисъл?

— Той изчезнал. Изпратен в гулаг в Сибир или може би в някой гроб по-наблизо. Политическите му приятели действали доста бързо; чехите имат една и съща поговорка с руснаците: „Игривото кутре утре ще стане вълк.“ Скрили младия Хавличек и се свързали с британската МИ-6. Може би нечия съвест проговорила, но в резултат момчето било изведено нелегално от страната и се озовало в Англия.

— Онази поговорка за кутрето и утрешния вълк — прекъсна го Огилви. — Потвърдила се, нали?

— По начин, който Съветите никога не са допускали.

— И как се появява в играта семейство Уебстър? — попита Милър. — Тук те са го приютили, но тогава момчето се е намирало в Англия.

— Това всъщност било чиста случайност. Уебстър бил полковник от запаса по време на войната. През четиридесет и осма бил в Лондон по работа заедно с жена си и веднъж по време на вечеря с бойни другари те чули за младия чех, измъкнат от Прага, който живеел в сиропиталище в Кент. И тъй като в живота едно нещо води до друго — нека кажа, че семейството нямало деца, а историята на това момче била крайно интригуваща, ако не направо невероятна — така в крайна сметка двамата отишли в Кент и провели разговор с него. Така и пише тук: „Проведено интервю“. Доста студен израз, нали?

— Но те очевидно не са били такива.

— Не, не са били. Уебстър се хванал на работа. Били фалшифицирани документи, заобиколени закони и едно крайно объркано дете се качило на самолета, за да кацне тук с нова самоличност. Хавличек имал късмет: от сиропиталището той се озовал направо в уютен дом в добър квартал на един американски провинциален град, по-късно — в добро средно училище, и накрая — в Принстънския университет.

— И с ново име — подсказа Доусън.

Даниел Стърн се усмихна:

— Доколкото се налагали известни мерки за опазване на тайната, нашият запасен полковник и неговата съпруга очевидно сметнали, че за Гринуич е уместно известно американизиране. Всички имаме своите слабости.

— А защо не тяхното име?

— Момчето не искало и да чуе за това. Както вече споменах, главата му щяла да се пръсне от спомени. Както се изрази Пол, незаличими.

— Уебстърови още ли са живи?

— Не. Би трябвало да са над стоте. Починали са в началото на шейсетте, когато Хейвлок бил в Принстън.